ГЕОПОЛИТИКА

Източният въпрос може да бъде изложен не само от гледна точка на военната, дипломатическата или политическата история, но и като очерк за принципите на организация на геополитическото пространство.

Функции на териториите

Понятието “функции на териториите” (или “териториални функции”) има едновременно и смислово, и “игрово” значение, което конкретните територии или региони придобиват в процеса на съперничество между държавите. Последното се обуславя от това, че арената на противоборство между двама или повече (в случая с Източния въпрос това първоначално са Русия и Англия, а след това Русия, Англия и Германия, докато ролята на Франция винаги е била второстепенна) участници в геополитически процес, лесно може да се асоциира с шахматно поле. Друг е въпросът, че геополитическата “шахматна дъска” не е толкова ясно разчертана, като истинската. Разбира се, не може да се твърди и, че тя въобще не е очертана, защото на нея има планини, долини и реки, традиционни търговски пътища и кръстовища, живеят народи и племена, притежаващи различна култура и характер. И всяко геополитическо действие не може да не се съобразява с това.

“Изпъстрена с океани, континенти и острови, за тях земната повърхност е своеобразна шахматна дъска, а щателно изучените, по отношение на основните им характеристики и духовните качества на техните управляващи, народи са своеобразни фигури и пешки, които те местят така премислено, че противникът им, който вижда във всяка стояща пред него пешка самостоятелен враг, в крайна сметка изпада в недоумение, как и къде е направил онзи фатално погрешен ход, довел до загубата на цялата игра” (1) – така описва през ХІХ век известният руски геополитик Алберт Вандам действията на британците. Тоест, геополитическите субекти съзнателно се стремят да превърнат в шахматни фигури “подръчния” им географски, човешки и културен материал.

“Очертаването” на геополитическото поле се базира на функционалното натоварване на различните територии в процеса на взаимодействието им и на международно-правните принципи, оформящи техния статус. Втората (и още по-важна) особеност на геополитическата игра, отличаваща я от всяка друга е, че тя няма ясни правила. Затова, анализирайки алгоритмите на геополитическото съперничество, обикновено предпочитаме да говорим не за геополитически правила, а по-скоро за наличието на специфичен геополитически език.

Когато “очертаването” на геополитическото поле е разбираемо за всички геополитически съперници, можем да приемем, че, придавайки на едни или други области едно или друго функционално-игрово значение, въпросните съперници се съобразяват с конкретните закономерности на организацията на геополитическото пространство и специфичната логика на геополитическото взаимодействие. Тази разбираемост води до това, че периодично се формира и специфичен геополитически език. Но когато съперниците възприемат нови ценности, изработват си нови механизми на действие или придобиват по-високи технологични възможности, те моментални се опитват да променят този език – което пък означава, че по принцип играят без да се съобразяват с някакви правила. Всъщност в геополитиката няма правила, но има закономерности. И тези закономерности отразяват обективния характер на съперничеството между геополитическите субекти. Сътветно, променя се и функционалното значение на самата територия (или територии). Което ще се опитаме да илюстрираме по нататък.

Съперничеството между Русия и Великобритания през втората половина на ХІХ век би могло да се характеризира като “фронтално”. Според известния апологет на британската имперска идея Питър Муун, “руската стратегия има изцяло настъпателен характер, а британската – отбранителен, или по-скоро отбранително-настъпателен” (2). Като цяло, той може би е прав, доколкото за Англия, като типична морска държава, размерите на владенията и на сушата никога не са били самоцел. По същество обаче, в хода на англо-руското съперничество се оформят две огромни, непрекъснати и почти паралелни “фронтови линии”, които, подобно на вълни, се заливат взаимно (подобно сравнение ни се струва най-удобно в чисто операционален план). До ХХ-ти век тези линии не се допират непосредствено. Между тях се формира своеобразна буферна зона, която при един чисто схематичен подход би могла да се разглежда и като “неутрална”. Икономическото развитие, и особено развитието на инфраструктурата в тези територии обикновено изкуствено се забавя именно за да продължат да се използват като “буфер”, изключвайки възможността им да се развиват самостоятелно. Така през 1900 Русия сключва договор с Персия, според който последната се задължава да не разрешава на никого (включително на руснаците) да изграждат железопътни линии на нейна територия.

Нека разгледаме по-подробно функциите на “буфера” при фронталното геополитическо съперничество. Следва да отбележим, че в хода на съперничеството си с Москва по Източния въпрос, действията на Лондон в редица региони следват по-скоро логиката на сухопътната (а не морската) държава. Разбира се, и на Изток, британците се стремят да контролират най-вече онези морски пристанища, които Русия би могла да превърне в своя врата към Южните морета.