ГЕОПОЛИТИКА

Колапсът на комунизма и разпадането на Съветския съюз превърнаха Съединените щати в единствената суперсила на планетата. Страничен ефект от американската доминация и постепенното налагане на т.нар. “нов световен ред” (или Pax Americana) се оказа обаче превръщането на САЩ в мишена на най-различни форми на недоволство, ревност и съпротива срещу новото статукво. Всичко това повлия много сериозно и върху отношенията между двата бряга на Атлантика. Днес океанът, разделящ Америка от Европа изглежда много по-широк, отколкото ни се струваше доскоро, а често лансираната теза за общите ценности, които споделят жителите по двата му бряга, започва да звучи все по-кухо.

Известно прекъсване в така очерталата се тенденция се забеляза само непосредствено след терористичните атаки от 11 септември, когато френският “Льо Монд” декларира на първата си страница “Всички сме американци!”, но скоро след това симпатиите към жертвите на терора отстъпиха пред новата вълна от антиамериканизъм, заляла Европа. Впрочем, още преди 11 септември и войната в Ирак, администрацията на Буш провокира европейската чувствителност, отхвърляйки протокола от Киото, отказвайки да признае правото на Хагския трибунал да съди американски военни за извършени от тях престъпления, лансирайки новите си ракетни програми и въвеждайки ограничителни квоти за вноса на стомана. За много европейци това бяха поредните ясни знаци за двойния стандарт в американската външна политика.

Корените на антиамериканизма

Масовите антиамерикански настроения в днешна Европа следват определена интелектуална традиция, чиито корени можем да открием още в произведенията на Освалд Шпенглер, и която е свързана с имена като Мартин Хайдегер или Жан-Пол Сартър за да стигнем до съвременните европейски интелектуалци, критикуващи Съединените щати. Въпреки различните изразни средства, които използват, всички те са негативно настроени към Америка: за тях САЩ са цивилизация “без култура”, “прекалено материалистична” и “изкуствена”, технологично напреднала, но за сметка на това “лишена от душа”. Много по-сериозни и теоретично обосновани обаче, изглеждат антиамериканските настроения, произтичащи от европейската континентална геополитическа традиция – и най-вече тази на Германия и Русия, включваща различните версии на прословутата теория на сър Хилфърд Макиндер за т.нар. “Хартланд”, а също геополитическите тези на Карл Хаусхофер или руските геополитици-евразийци (от епохата на Империята, през тази на комунизма, та чак до съвременна пост-комунистическа Русия) (1).

Антиамериканизмът не е просто критика към конкретни политически действия или конкретна американска администрация. Той се базира на радикалното схващане, че стратегията на САЩ е погрешна и по принцип, и на практика и поради това атакува открито американските стандарти, ценности и подходи навсякъде и във всичко. Очевидно е, че различните кръгове, изповядващи антиамериканизма, имат различни мотиви за това, но основната причина е огромната финансова и военна мощ, която притежават Съединените щати и която предизвиква у останалите не само възхищение, но и страх. От друга страна, днес сякаш е модерно да си антиамерикански настроен, а радикалната антиамериканска реторика често се превръща в своебразна пародия на постмодерния свят: достатъчно е да видим младите левичари по улиците на Европа или Азия – носещи американски джинси и маратонки “Найк” и пиещи “Кока-кола”, докато размахват портретите на Че Гевара или издигащи лозунги срещу САЩ и “глобализацията”. Всъщност, именно тяхната ляво-радикална култура е интернационална и глобална по своя характер: едни и същи символи и лозунги можем да видим и във Франция, и в Германия, и в Палестина, а също в Индия, Индонезия или Бразилия. И навсякъде обвиненията срещу САЩ са едни и същи: атакува се американския империализъм и капитализъм, претенциите му за хегемония, неговата арогантност и незачитане на чуждите интереси и специфика (2).

По време на една, проведена наскоро, дискусия по темата мой колега обобщи ситуацията, заключавайки, че “докато през ХІХ и началото на ХХ-ти век бе модно европейците да обвиняват за всичко евреите и тяхната алчност за злато, днес можем да обвиним за всяко нещо американците, вярвайки, че в основата на всички войни и конфликти е петролът”. Сценарият, по който се развиват масовите протести и улични бунтове срещу “глобализацията”, “капитализма” и “американския империализъм” (съпътстващи почти всички големи международни срещи през последните години) силно напомня за 1968 и радикалната и терористична вълна от 60-те и 70-те години на миналото столетие. Елементите, формиращи днешния и тогавашния “културни конфликти” също са изненадващо сходни: младо поколение, стремящо се да ревизира доминиращите обществени ценности; непопулярна война (1968 – виетнамската, 2004 – тази в Ирак), приковала вниманието на световните медии; растящо объркване и изнервяне на обществото, изправено пред един непредвидимо променящ се свят и отчуждаването на големи маси хора от водещите структури на прогресивно глобализиращите се икономика и политика.