ГЕОПОЛИТИКА

Германия е нашият най-добър стратегически приоритет. Всички разбират, че стратегическата игра на Сърбия в следващите години ще се завърти около Дунава. Белград, където трябва да се установят международните банки се намира на средата на пътя между Северно море и Черноморския и Каспийския басейни.

Големият сръбски учен доктор Живадин Йовичич отбелязва навремето, че “балканското разположение на Югославия е геополитическо преимущество, което обаче изисква стабилна държава и реалистична политика“. Сръбската политическа класа обаче вече десетилетия не постигна нито стабилност на държавата, още по-малко пък и реализъм в своята политика. Трудно може да бъде открита в нашия район, политическа класа, която да е постигнала такава катастрофална историческа равносметка, както сръбската. През последните десетилетия тя демонстрира липса на приемственост, липса на геополитическа визия и пълна военно-стратегическа неадекватност. Неокомунистическата върхушка, доминирана от пакостната секта на ЮЛ (Партията на югославската левица, ръководена от Мира Маркович съпруга на бившия диктатор Слободан Милошевич) основаваше смвахнатите си геополитически концепции на неефективните,слаби геостратегически връзки с Беларус и Русия. Постоянното игнориране на географския и политическия прагматизъм водеше до пропадане в геополитическата бездна, така че накрая Сърбия се оказа стегната в пълно военно-стратегическо обкръжение, в пръстен от неприятели, без нито един съюзники (дори без нито един видим кандидат за съюзник).

След 5 октомври и свалянето на Милошевич от власт обществото очакваше бързо излизане от задънената улица. В действителност това бе невъзможно, защото факторът време е трудно преодолим в геополитиката и в международните отношения.

Необходимо е време, но и нашата енергична и твърда борба във времето, за да не изпуснем и последните срокове. Говорим за тотална стратегия, която според големия френски стратег генерал Бофор стои над стратегическата пирамида от интереси и едва след нея идват политическите решения. Политическата класа на Сърбия и най-вече създателите на новата прибързана политика изхождат от идеята за всеобщ интерес по света към Сърбия. Не можем и не бива да се съгласямаве с това клише, което продължава да се налага в нашето общество. Сръбските политици и най-вече тези от ДОС (Демократичната опозиция на Сърбия обединяваща доскоро цялата опозиция срещу режима на Милошевич) ни уверяваха, че сме излезли от пъкъла на 13 годишното управление на Милошевич. А също от ерата на Иван Стамболич, който ни доведе до самоубийствения “експеримент Милошевич”. Всъщност пъкълът за Сърбия и всички народи в нея продължи цели 56 години, откакто една секта - Югославската комунистическа партия, с помощта на НКВД, започна да унищожава собствения си народ и да му налага идеологията на сталинистката диктатура.

В днешната икономически разорена Сърбия, в тази социално ограбена, културно затънала и цивилизационно изостанала страна сега трябва да съединим всички счупени кости и костици на сръбското тяло, да започнем духовна обнова и успешно физическо възстановяване. Нашата нова геополитическа стратегия трябва да покрие огромният ни дефицит на доверие в света. Светът около нас е обхванат от процесите на мондиализация (глобализация), която комунистте използваха като плашило, сякаш това са процеси, които могат да ни подминат или някак си да ги избегнем. Вместо да анализираме тези процеси и да ги използваме ние им се противопставяхме. Посткапиалистическият свят е обхванат от информационна революция, която се задълбочава и разкрива невероятни възможности. Този свят вече промени своята философия за войната, използва неконвенционални оръжия и наказва всяко непослушание с уранови бомби, както се случи и с неадекватно действащата Сърбия.

Светът се превръща в едно технологично цяло обединено от знанието, което само по себе си вече е най-ценния ресурс. Знанието и информацията са водещи за заемането на позиции в тази общност. Къде сме ние? Къде са екипите, които могат  да се заемат с решаването на тези предизвикателства? Нима ще заменим изолационистката дипломация на комунистите, с революционната дипломация на борците срещу Милошевич (всъщност 5 октомври не бе никаква революция, а един аборт предизвикан от компромиса на великите сили)? Няма ли опасност, вместо стратези и истински познавачи на световната политика, ръководството на страната да се поеме както през 1944/45 от кашавари, които да ни забъркат впоредната международна каша?