ГЕОПОЛИТИКА

От момента на своето възраждане през 70-те години на миналото столетие на Запад и двайсетина години по-късно на Изток, съвременната геополитика претърпя съществено развитие и сега коренно се различава от фундаменталните теории, типични за немската или англо-саксонската школа от началото на ХХ век...

Статична и функционална геополитика

С други думи, съвременната геополитика доброволно се отърсва от претенцията да установява “научни” истини от първа инстанция, превръщайки се в прагматичен и многодисциплинарен метод за анализ, движен от амбицията да надхвърли статичните и твърде нефункционални схеми на класическата геополитика/политическа география. Това означава, че съвременният геополитически анализ има не предопределящ, обуславящ или първичен, а вторичен, обслужващ, практичен характер по отношение на предмета на проучване. Неговата задача е да открои система от присъщи геополитически признаци на изучаваните явления, определена като модел или съвкупност от типични и особено трайни идеи и поведенчески стереотипи, формирани под изключителното въздействие на геополитически фактори и представи, наложили се в достатъчно продължителен исторически период. Вторичният или приложен характер на геополитическия анализ произтича от главната му цел да бъде възможно най-адекватен на все по-сложната и динамична природа на изучаваните явления и, в частност, на тези с политически или външнополитически характер и да участва активно, но не в тяхното “предсказване”, а в изграждането на култура на стратегическо планиране.

В този смисъл, геополитическата същност на българската външна политика може да бъде разкрита именно посредством анализа на подобни модели. Техният брой, според мен е три, като първият от тях е приложим на местно или локално ниво и е формиран под въздействието на националната идея – санстефанизма. Нейното влияние върху външната политика на страната в един твърде продължителен период се опосредства (инструментализира) от изключително мощната и основополагаща представа за идеалната територия на нацията или, по-точно, с всепоглъщащото желание на политическата класа да възстанови Велика България, създадена от Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 и разпокъсана три месеца по-късно по волята на великите сили по време на Берлинския конгрес. Всъщност, подобен род геополитически идеи или представи могат да имат определено влияние върху политиката на страна като България единствено в ситуации, в които поведението на големите играчи в Европа и света се структурира от принципа на равновесието (мултилатерализъм, ако използваме съвременното звучене). Обратно, в периоди на едностранно надмощие (като тези по време на съветската епоха и след нея) националната идея в България систематично се измества от наднационални идеологии (интернационализъм, глобализъм).

Това означава, че по време на националистическия период, както впрочем и след него, санстефанизмът, като функционален модел в българската външна политика, се оказва крайно недостатъчен, за да разкрие напълно нейната геополитическа същност. Ето защо, явява се нуждата от въвеждането на ново ниво на анализ – междинното или европейско ниво. Най-подходящият възглед или модел, който би могъл да бъде приложен на това ниво, е геополитическата концепция за Междинна Европа. Това понятие, което е резултат от съотношението на силите в Европа, притежава всъщност два аспекта – единият е териториален (пространството или зоната “Междинна Европа”), а вторият е функционален и отразява трайното му влияние върху политиката на засегнатите страни (моделът “Междинна Европа”). В българския случай, например, този модел се изразява в принципа на симетрията между структурата на вътрешната политическа система и външната конфигурация на силите в Европа. Някои наричат тази зависимост сателитен синдром, но според мен по-правилно би било тя да бъде определена като ефект на сателизацията (т.е. ударението би следвало да се постави върху геополитическата същност на явлението, а не върху неговата форма, подлежаща на политизиране и субективизиране).

Въпреки че този втори модел в българската политика има определящо значение за нея, той вече не е решаващ, както преди края на Втората и особено преди Първата световна война. И главната причина за това е, че именно в периода между двата световни конфликта Западният център на тежестта в международните отношения постепенно се измества от Европа към Северна Америка. От този момент нататък и особено след края на студената война, едно трето ниво на анализа става абсолютно наложително – глобалното или стратегическо ниво. Тъй като прякото влияние на съотношението на силите на това ниво върху България е сравнително скорошно от историческа гледна точка, възприятието за неговите структурни и функционални аспекти е сравнително размито и дори подценено. Но, въпреки че в този случай вероятно все още нямаме основанията да говорим за истински геополитически модел, отношенията между държавите, принадлежащи към двата центъра на сила на Запада, или между Европа и САЩ (транс-атлантизъм), остават безспорно решаващи за българския политически процес.