ГЕОПОЛИТИКА

Преди повече от век, когато в кабинетите на учените се ражда терминът „геополитика”, държавите разчитат най-вече на силата за защита на своите интереси. Независимо от всички успехи на дипломацията, гарант на всички сключени догови и споразумения си остава армията. През втората половина на ХX век окончателно кристализира и все по-ясно започна да се изявява една нова сила, преобразуваща облика на света – транснационалните корпорации. По правило, този тип индустриални гиганти се формират само в развитите, богати държави, които обаче не винаги са силни и във военно отношение. Много от тях например, представляват японския или германския капитал (военните бюджети на тези две страни са несъпоставими с аналогичния бюджет на САЩ). Укрепвайки позициите си в страните от т.нар. „Трети свят”, където те почти винаги са желани гости, транснационалните корпорации с мирни средства постигат почти същото, което в миналото държавите можеха да постигнат само със силата на оръжието – т.е. доминация в икономиката и определящо влияние върху политиката на съответните държави. Едновременно с това, транснационалните фирми олицетворяват и претворяват на практита идеите на глобализацията, максимално съответстващи на собствените им интереси.

С бързи темпове през последните години се оформя единно световно икономическо пространство. Пример в това отношение е Европейският съюз. Но и на него бе необходим повече от половин век за да стигне от локалните споразумения, предоставящи на съседните държани статута на най-облагодетелствана нация (Европейското обединение за въглища и стомана), до формиране на единни управляващи органи на континента – Европарламента и неговите институции. Днешна обединена Европа с нейната единна валута и прозрачни вътрешни граници е прообраз на онова, към което днес се стреми, а утре със сигурност ще постигне, мнозинството от човечеството.

Едно от ключовите понятия в геополитиката е това за националните интереси. То включва като един от основополагащите фактори географското положение. Наистина, територията, която обитава един народ е най-устойчивия параметър на неговото битие.

Каква е стратегическата прогноза за геополитическата картина на света през ХХІ век? Какво е мястото в нея на страните от Централна Азия и техните най-близки съседи? Отговорите на тези въпроси не просто са интереси, за нас, които живем тук, те са жизнено важни. Още повече, че според прогнозите на редица политолози и футуролози, ХХІ век ще бъде белязан от противопоставянето и сблъсъка не толкова между държавите, колкото между цивилизациите.

Първият, направил връзка между историческото развитие и развитието на цивилизациите, е руският учен Николай Данилевский, автор на нашумялата книга „Русия и Европа”, появила се през далечната 1868 (1). Според неговата теория, основни действащи лица на историческата сцена не са държавите или отделните народи, а културно-религиозните общности, които той нарича „културно-исторически типове” (впоследствие политолозите започват да използват термина „цивилизации”). През следващите години цивилизационната теория получава развитие в трудовете на немския философ Освалд Шпенглер, руския професор Константин Леонтиев, видните геополитици-евразийци Пьотр Савийцкий и Лев Гумильов. Но най-задълбочената и обосновка принадлежи на британеца Арнълд Тойнби във фундаменталния му труд „Изучаването на историята” (2). Там той подробно класифицира цивилизациите и формулира собствена теория за развитието им, която нарича „Предизвикателства и отговори”.

Сред съвременните геополитици следва да посочим професора от Харвардския университет Семюъл Хънтингтън, издал през 1993 фундаменталния труд „Сблъсъкът на цивилизациите”, в който аргументирано доказва, че основните източници на конфликтите през ХХІ век ще бъдат не икономиката или идеологията, а различията между цивилизациите. Според него, именно цивилизационният сблъсък ще бъде доминиращия фактор в световната политика.

Съставна част на геополитиката е военно-стратегическата теория, в която лесно може да се проследи влиянието на най-големите стратези от миналото: Макиавели, Клаузевиц, Молтке. Тук обаче най-забележима следа оставят двама адмирали – британецът Филип Коломб и американецът Алфред Маън. През 1890 Маън публикува изследването си „Влиянието на морската сила върху историята” (3), а годино по-късно Коломб издава книгата „Морската война” (4). Маън въвежда в научно обръщение понятието „крайбрежна нация” и подробно изследва проблема за това, как близостта на морето (океана) и изрязаната брегова линия влияят върху историята на крайбрежните народи. Пак той очертава една зона между 30-ия и 40-ия паралел, която нарича „конфликтна”. В тази зона, независимо от волята на конкретните политици, се сблъскват интересите на морската империя, контролираща океаните, и на могъщата сухопътна държава, опираща се на срединните простори на Евразия. Не е трудно да познаем в „морската империя” Великобритания, а в „сухопътната държава”, която и противостои – Русия. За да победи в този сблъсък, морската империя трябва да изтласка „континенталния” си съперник колкото се може по-навътре в дълбините на Евразия. Именно това се опитват да направят британците – поне дотогава, докато не се сблъскват с още по-мощен „континентален” геополитически съперник, атакуващ интересите им по целия свят – Германската империя.

В началото на ХХ век, значим принос в развитието на геополитическата наука внасят немският политолог Карл Хаусхофер (5) и английският географ Хилфорд Макиндер (6). И двамата смятат, че светът се намира в състояние на постоянна нестабилност и го разглеждат като арена на борбата между двата водещи елемента на политиката – морската и континенталната сили. Макиндер лансира теорията за „Географската ос на историята”, която бързо го прави световно известен. Той разделя света на три части – на „осова област”, държави от т.нар. „вътрешен полукръг” (или „полумесец”) и държави от т.нар. „външен полукръг”. С термина „осова област” се обозначават вътрешните простори на Евразия, т.е. най-вече Русия. Големият „вътрешен полукръг” пък се формира от Германия, Австро-Унгария (става дума за 1904), Турция, Индия и Китай. Кам „външния полукръг” Макиндер причислява Великобритания, Южна Африка, Австралия, САЩ, Канада и Япония. Вътрешната или „осова област” той нарича „хартленд” (т.е. „сърце на света”), от битката за който се решава съдбата на планетата.

Впоследствие американският геополитик Никълъс Спикмън, оспорва теорията на Макиндер за „осовата област”, обявявайки, че централното място в тази ос не се заема от Русия, а от Америка (САЩ), която заема и централно положение в света, тъй като доминира едновременно в зоната на два океана – Атлантическия и Тихия (7).

И така, влиянието на географията върху политиката е несъмнено, дали обаче то е приоритетно в икономическото и социално развитие? Отговорът е по-скоро отрицателен. Защото основната роля тук принадлежи на съзидателната енергия на нацията и нейната способност за ръст. Там, където тази способност е слаба, слаб е и напредъкът (ако въобще го има). Това, разбира се, не остава незабелязано от учените. При съвместния анализ на външните (географски) и вътрешните (исторически и социални) фактори се получават резултати, способни да издържат и най-строгата научна критика. Защото държавата, както подчертава и немският географ Фридрих Ратцел (автор на появилата се през 1897 „Политическа география”), е жив организъм, обединяващ особеностите на народа и земята, на която този народ живее (8). Съвременните геополитици, и особено французинът Пиер Галуа, автор на фундаменталния труд „Геополитиката: източници на държавната мощ” (9), добавят още елементи на днешната геополитика, отнасяйки към тях освен географското положение, ландшафта, климата, числеността на населението и транспортните артерии, също притежаването на оръжия за масово поразяване, което ликвидира всички предимства или недостатъци на географското положение. Според Галуа, нов елемент на съвременната геополитика е и масовизацията на обществото, т.е. феномена на масовото човешко поведение.

Сред още по-новите геополитически теории си струва да обърнем внимание на мондиалисткия и многополюсния модел на разделяне на света. Така, мондиалисткият модел предполага разделянето на планетата на господстващ цивилизационен център на висоорганизираното пространство (Западният свят), на технологична зона, осигуряваща суровинните потребности на т.нар. „златен милиард” (Източна Европа, страните от ОНД, Близкия и Среден Изток, Югоизточна Азия, без Япония, и Южна Америка), и на бедна периферия, безполезна от гледна точка на гарантиране интересите на Запада (по-голямата част от Африка). Другият модел разглежда света като „многополюсен”. Негов автор е американският професор Саул Коен (8), според който идеалният световен ред се основава на динамичното равновесие. Като глобализацията на световната икономика обективно поддържа равновесието, всъщност тя е възможна само в условията на подобно равновесие.