ГЕОПОЛИТИКА

Ненад Кецманович е известен сръбски политолог. Роден е в Босна и Херцеговина. Дълги години е професор в Университета в Сараево, а през 1988-1991 е негов ректор. През 80-те години сръбските служби за сигурност го разследват по обвинение, че е сътрудничал на британското разузнаване. След разпадането на Югославия е един от създателите на т.нар. Република Сръпска в Босна. Ръководител на Алианса на реформистките сили за Югославия в Босна и Херцеговина. Известно време е член на босненското председателство. Убеден противник на покойния босненски мюсюлмански лидер Алия Изетбегович. Първоначално е сред конкурентите на тогавашния водач на босненските сърби Радован Караджич, след това напуска Босна и се преселва в Белград. Известно време е близък до кръга около Мира Маркович и т.нар. „юголевица”. Напоследък е коментатор на „Нин” и „Вечерни вести”. Автор на няколко книги, по-известна измежду които е „Политиката в огледалото на критиката”.

На 7 декември 2005 Хавиер Солана обяви в Сараево, че „Дейтънският период” в страната вече и приключил и започва преход към нов „европейски период” в историята на Босна. Това означава по-нататъшна интеграция на Република Сръпска в единната босненска държава, която ще разполага с обща армия и полиция. Смятате ли, че но последните преговори за бъдещето на Босна и Херцеговина, сръбските представители можеха да постигнат нещо повече?

Сега вече не. Наистина, лидерите на босненските сърби Чавич, Иванич и Додик (т.е. президентът, премиерът и външният министър на т.нар. Република Сръпска – б.р.) демонстрираха уменията си в преговорите, но истината е, че Република Сръпска прекалено дълго защитаваше Дейтънските споразумения, виждайки в тях гаранция за запазване на автономията си. Признавам, че тази тактика донесе известни плодове, но само докато САЩ и ЕС също стояха твърдо зад този документ. В крайна сметка, „Временното рамково споразумение за мира в Босна и Херцеговина” се оказа толкова нефункционално, че от него се отрекоха дори собствените му създатели. Сърбите обаче, не трябваше да се държат за Дейтънското споразумение като удавник за сламка, позволявайки по този начин да бъдат натикани в ъгъла. Трябваше да заявят съгласието си с това, че: „за десетгодишното си съществуване Босна – такава, каквато бе очертана в Дейтън, не можа да се превърне в нормална държава”. И да предложат да се помисли за решаването на проблема. Очевидно е, че Западът вижда това решение в по-нататъшната централизация и унитаризация, ликвидиране на кантоните и националните субекти. Сърбите обаче, следваше да подчертаят, че виждат изхода в още по-голямата автономия на въпросните субекти и дори в тяхното обособяване.

Вярвате ли, че международната общност би погледнала на това с разбиране? Сърбите можеха да бъдат обвинени, че не само отхвърлят решенията от Дейтън, но са и принципни противници на мира в Босна.

Вижте, ако всички признават като единственото положително в Дейтънските споразумения, че са спрели кръвопролитието, докато всичко останало е крайно неразумно и трябва да бъде променено, тогава всичко, освен мира, се превръща в обект на дискусии, включително и единната държава. Сръбското население в Босна никога не е признавало независимостта на тази бивша югорепублика. Обратно, на референдума от 1991, то се обяви за оставането и в рамките на остатъчна Югославия, заедно със Сърбия и Черна гора. Подписите си за независима Босна и Херцеговина положиха само Радован Караджич (в Лисабон, в навечерието на войната) и Слободан Милошевич (в Дейтън, след нейното приключване). Международната общност обвини и двамата във военни престъпления, а Белград вече предаде единия и търси другия за да го изправи пред трибунала в Хага. Така че кого всъщност обвързват тези подписи, след като онова, което е подписано, не е подложено на всенароден референдум, както е прието в международната практика на всяка съвременна цивилизована държава?

А какво мислят глобалните играчи за бъдещето на Босна и Херцеговина и евентуалното запазване автономията на Република Сръпска? И доколко съдбата на последната може да се обвърже с косовския въпрос?

Струвам ми се, че понятието „глобални играчи” действително е по-уместно от общоприетото „международна общност”, което замъглява смисъла на реално съществуващите отношения. В днешно време, когато геополитическата борба се води и на чисто словесно равнище, изразът „международна общност” е просто опит да се убеди обществеността в наличието на съгласувана позиция по въпросите, чието решаване всъщност се определя от Вашингтон. С мнението на ЕС там никой не се съобразява, да не говорим пък за Русия. Паралелът между Косово и Република Сръбска е толкова очевиден, че не може да се игнорира. С помощта на едни и същи аргументи в единия случай се доказва необходимостта от отделяне, а в другия – от интеграция. Съвсем естествено е, че ако Косово може да стане самостоятелно, това е възможно и по отношение на Република Сръпска! Без първото е невъзможно и второто. Обратното нито може да се обясни, нито пък да се оправдае, затова Вашингтон и Брюксел просто наложиха табу върху обсъждането на тази тема. Повече ме учудва обаче мълчанието на Баня Лука и Белград, още повече че Сърбия и Черна гора също е гарант на Дейтънските споразумения.

Какъв би могъл да бъде изходът?

Би било естествено, ако Сърбия предложи да замени Косово срещу Република Сръпска. 95% от косовските албанци не желаят да останат в състава на Сърбия и Черна гора, а 95% от сърбите от Република Сръпска, искат да напуснат Босна и Херцеговина и да се присъединят към Сърбия. Като възможно решение обаче, се споменават най-различни варианти – от южнотиролския до тайванския, но не и този, най-логичен, регионален модел. Някои сръбски интелектуалци са склонни да смятат двойните стандарти на САЩ и ЕС за последица от „ерата на Милошевич и лошия имидж на страната ни пред света”. Но мисля, че не е логично Западът да приема онези, които десет години се бориха с Милошевич като наследници и продължители на политиката отпреди октомври 2000.