ГЕОПОЛИТИКА

В интервю, дадено в края на миналата 2005, руският президент Владимир Путин фомулира важна теза, позволяваща да съдим за геополитическото кредо, което следва сегашният политически елит на Русия и как той си представя стратегическите задачи пред страната. В отговор на въпроса, дали Руската Федерация се опитва да възстанови статута си на свръх държава, Путин отбелязва, че цената, която ще трябва да се плати за това значително надвишава възможната полза.

Оранжевият синдром

От това и някои други изявления на руския лидер произтичат две неща. На първо място, че днешна Русия се отказва от амбициозния и нереалистичен проект за възраждане статута си на свръхдържава. И, на второ, че тя предпочита балансираната и прагматична политика, строго отчигаща съотношението между усилията и разходите при избора на основните цели. Всъщност, Путин е съвсем прав, че връщането на статута на свръхдържава би могъл да се окаже непосилно и изключително нерентабилно за страната му. Днес Русия вече не е обременена от сериозни международни задължения, подобни на онези, които изискваха в миналото от Съветския съюз да присъства във всички региони на планетата, изразходвайки за целта огромни социални и икономически ресурси. Откровено враждебната позиция по отношение на САЩ или ЕС би струвала изключително скъпо на Москва.

Затова, от гледна точка на провъзгласения от Путин прагматичен политически курс, миналата 2005 може да се определи като по-скоро успешна за страната му. В същото време „газовата война” с Украйна през последните дни на 2005 и началото на 2006 оставя неприятно чувство. Да не забравяме, че през пролетта на 2005 Путин обяви разпадането на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век” – на фона на подобна констатация, разривът с Украйна, Грузия и някои други бивши съветски републики, изглежда фатален и необратим.

Последните години, включително и 2005, очертаха пред света една Русия, болезнено преживяваща синдрома на т.нар. „оранжеви революции”. Немалко постсъветски републики, консолидираха своите усилия, демонстрирайки ясно прозападната си ориентация. Това обаче не би трябвало да ни заблуждава. Руското влияние в региона не отслабва, а само се трансформира. Така, през цялата 2005 продължи деградацията на дипломатическите отношения с Грузия, но парадоксалното в случая е, че Русия си остава най-големия инвеститор в грузинската икономика. На свой ред, украинските власти също продължават да водят интензивен диалог с големите руски инвеститори, въпреки острият газов конфликт. Тоест, влиянието на Москва си остава (както и преди) достатъчно голямо, но променя формата и стандарта си, заедно с правилата и нормите на взаимоотношения със съседите. Но, доколко така зададената от Путин нова, прагматична парадигма на руската геополитика е оправдана? И доколко тя отговаря на един друг, също официално обявен, руски приоритет – съхраняване на влиянието в постсъветското пространство? Какви възможности открива (или, напротив, закрива) подобна смяна на геополитическата парадигма?

Моделът на многополюсния свят, в чиято подкрепа се обявява официална Русия, бавно но сигурно си пробива път. В същото време ерозията на господстващите позиции на САЩ е забележима не само в Средна Азия, но и в Западна Европа и Латинска Америка. Като тази тенденция се задълбочи значително именно през 2005, когато окончателно се изясни, колко дълбоко е затънала сегашната американска администрация в иракското блато. По принцип, многополюсният модел дава на Москва възможност за избор между потенциалните съюзници и партньори, които биха съдействали за повишаването на нейния международен статус. Оттук, впрочем, произтичат и постоянните колебания на Кремъл между Изтока и Запада, т.е. между възможностите, които предлагат ЕС или Китай. Наистина, и в двата случая Русия се опитва да разиграе единствения си сериозен коз – своите енергийни ресурси, следвайки стратегията на т.нар. „петролна дипломация”, формулирана още през 2002 от тогавашния външен министър Игор Иванов.