ГЕОПОЛИТИКА

Вече беше официално обявено, че всички американски военни ще бъдат изтеглени от Ирак до 31 декември 2011. Това събитие се интерпретира по два начина. Първият отразява гледната точка на президента на САЩ Обама, който обяви, че по този начин изпълнява предизборното си обещание, направено по време на кампанията през 2008. Вторият пък е този на кандидатите за президент от Републиканската партия, които единодушно порицаха Обама за това, че не е изпълнил (според тях) желанието на американските висши военни да запазят част от армейския контингент в Ирак и след 31 декември, под формата на инструктори на иракската армия. Така, според Мит Ромни, решението на Обама е или „плод на чисто политически и електорални съображения, или просто проява на обикновена некадърност в преговорите с иракската правителство”.

Всъщност, и двете твърдения не са верни и се лансират с цел да бъде намерено някакво оправдание пред американския електорат. Съвместно с висшето военно командване, Обама правеше всичко по силите си за да удължи пребиваването на американските войски в Ирак. И причината, че не успя да го постигне не е свързана с неговата „некадърност”, а с това, че иракските политически лидери принудиха американските части да напуснат страната им. Изтеглянето на войските представлява кулминационния момент на американското поражение в Ирак, което е сравнимо с поражението на САЩ във Виетнам.

И така, какво всъщност се случи? Най-малкото през последната година и половина американските управляващи се опитваха, с всички възможни средства, да постигнат споразумение с властите в Багдад, отменящо договора, подписан от Джордж Буш за изтеглянето на всички войски до 31 декември 2011. Това не им се отдаде и то не заради липсата на желание да го постигнат. Каквито и критерии да използваме, истината е, че единствените проамерикански формации в Ирак са сунитските организации, начело с Аяд Алауи, както и партията на Джелал Талабани – президентът-кюрд на Ирак. Но дори и те, в крайна сметка, декларираха (без съмнение, с огромно нежелание), че е по-добре американските войски да напуснат страната. Всъщност, човекът, който най-силно се стремеше да се споразумее за оставането на американците, беше премиерът на Ирак Нури ал-Малики. Той очевидно се опасява, че неспособността на иракската армия да поддържа реда в страната, ще доведе до нови избори, в които позициите му ще се окажат сериозно ерозирани и вероятно ще трябва да напусне министър-председателския пост.

САЩ правеха непрекъснати отстъпки, постоянно намалявайки количеството военни части, които трябваше да останат в страната. В крайна сметка обаче, в препъни камък се превърна настойчивото искане на Пентагона американските войници (и наемници) в Ирак да се ползват с имунитет за всички извършени от тях престъпления, за които биха могли да ги обвинят според иракското законодателство. Премиерът Малики беше готов да се съгласи и с това, но останалите не. В частност, привържениците на шиитския лидер Ал-Садр обявиха, че ще прекратят подкрепата си за правителството, ако Малики приеме американското искане. А без тази подкрепа, премиерът щеше да загуби мнозинството си в парламента.

В такъв случай, кой, в крайна сметка, победи в Ирак? Истината е, че изтеглянето на американските войски е голяма победа за иракския национализъм. А в момента той се олицетворява, не от някой друг, а от Муктада ал-Садр. Наистина, Ал-Садр оглавява шиитското движение, което в исторически план, се придържа към твърди антибаасистки позиции, а последователите му се смятат за „правоверни”, борещи се със сунитите. Самият Ал-Садр обаче, отдавна се отказа от това схващане за да позиционира и себе си, и своето движение начело на борбата за изтегляне на американските части. За целта той се обърна към водачите на сунитите и кюрдите, надявайки се да формира паниракски националистически фронт, чиято главна цел да стане възстановяването на пълната автономия на страната. И, в крайна сметка, успя.

Както е известно, Ал-Садр, както и Малики и мнозина други шиитски политици, прекараха значителна част от живота си в изгнание в съседен Иран. Но дали въз основа на това би могло да твърди, че победата на Ал-Садр е победа на Иран? Несъмнено, доверието към Иран, вътре в страната, нарасна. Но би било сериозна аналитична грешка да смятаме, че в резултат от случилото се Иран ще може по някакъв начин да замени САЩ, като доминираща сила в Ирак.

Между иранските шиити и иракските сунити съществува напрежение по редица фундаментални въпроси. На първо място, иракчаните винаги са смятала именно Ирак, а не Иран за духовен център на шиитския свят. Наистина, през последния половин век, промените в геополитическото устройство позволиха на иранските аятоласи да наложат впечатлението, че именно те играят водещата роля в шиитското религиозно пространство.

Всъщност, нещата доста приличат на развитието в отношенията между САЩ и Западна Европа след 1945. Тогава геополитическата мощ на САЩ доведе до промени в културните отношения между двата бряга на Атлантика. На европейците се наложи да възприемат както новата култура, така и политическата доминация на Съединените щати. Те склониха да го направят, но това никога не им е харесвало. И днес търсят възможности да възстановят доминиращите си позиции в културната сфера. По същия начин стоят нещата с Ирак. През последния половин век иракските шиити бяха принудени да признаят културната доминация на Иран, но това никога не им е харесвало. И ето че днес работят усилено за да си върнат доминиращите позиции в културната сфера.

Въпреки публичните им изявления, както Обама, така и републиканците са наясно, че САЩ претърпяха поражение в Ирак. Единствените американци, които все още не вярват в това, са малцината левичари, които упорито не искат да осъзнаят факта, че Съединените щати невинаги и не навсякъде побеждават, от геополитическа гледна точка. Тази малка и непрекъснато смаляваща се група, прекалено се е отдала на критиките си срещу Америка, за да приеме реалността, че САЩ всъщност преживяват много сериозен упадък.

Принадлежащите към въпросната група левичари смятат, че нищо не се е променило, защото САЩ просто са заменили ключовия си играч в Ирак, като вместо на Пентагона, са заложили на Държавния департамент, който е ангажиран най-вече с две неща: да изпраща все повече морски пехотинци за охраната на американското посолство в Багдад и да наема на работа инструктори за подготовката на иракските полицейски сили. Всъщност, само по себе си, увеличаването на броя на морските пехотинци е очевиден знак за слабост, а не на сила. Защото това означава, че дори отлично охраняваното американско посолство не е защитено достатъчно от евентуални атаки. Между другото, САЩ отмениха планираното отваряне на допълнителни консулски служби в Ирак именно по тази причина.

Що се отнася до инструкторите, оказва се, че става дума за 115 полицейски съветници, за чиято „защита” ще са необходими хиляди частни охранители. Ясно е, че полицейските инструктори ще трябва да са изключително внимателни в редките случаи, когато напускат територията на посолството за да подготвят иракските си колеги, както и, че ще бъде много трудно да се наемат достатъчен брой охранители, при положение, че те вече няма да разполагат с имунитет пред местното законодателство.

Затова едва ли някой ще се учуди особено, ако в резултат на следващите избори в Ирак, министър-председател на страната стане Муктада Ал-Садр, което при всички случаи няма да се посрещне с възторг нито в САЩ, нито в съседен Иран.

* Преподавател в Университета Бингамтън, в Ню Йорк, САЩ