ГЕОПОЛИТИКА

През последните месеци вниманието на почти всички икономически анализатори е приковано към развитието на ситуацията със задълбочаващите се дългови кризи в Еврозоната. И, ако първоначално ставаше дума само за загубата на кредитоспособност и финансовата дестабилизация на периферни държави от ЕС (Гърция, Португалия и Ирландия), след това проблемът с бюджетните кризи и непосилното дългово бреме се стовари и върху ключови държави-членки на валутния съюз – Испания и Италия. Впрочем, още от самото начало, за мнозинството здравомислещи експерти беше ясно, че огромното бреме на държавните дългови задължения, формирали се през 90-те и 2000-те години, коeто силно нарасна заради кризата от 2008-2010, рано или късно ще удари бюджетните системи на европейските икономики, за повечето от които този удар вероятно ще се окаже смъртоносен.

Неясните перспективи за преодоляване на дълговата криза

За високата степен на неопределеност относно перспективите за преодоляване на дълговата криза в Европа и съхраняването на Европейския валутно-икономически съюз в сегашния му вид свидетелства мащабното бягство на едрия финансов капитал от дълговите книжа на „евробанкрутите”. Най-нагледна илюстрация е поредната спирала  на нарастване доходността на държавните книжа на страните от печално известната група PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания). Така, в края на септември годишната доходност на двегодишните гръцки дългови облигации надхвърли 70%, като за пореден път се доближи до абсолютния си исторически връх от 76,7%, постигнат на 13 септември. При това, дори в средата на август тази доходност не надхвърляше 35%, а през май-юни рядко надминаваше 25%.

Почти аналогична е ситуацията с десетгодишните португалски облигации, чиято годишна доходност (стимулирана от негативните слухове за неизбежния фалит на Гърция) за пореден път надхвърли 10%, достигайки 12%. Това също е своеобразен връх, ако изключим периода между 6 и 18 юли 2011, когато бягството на горещите пари и на институционалните инвеститори провокира скок на доходността до 13,2%.

Не по-добре стоят нещата в Испания и Италия, които, за разлика от периферните страни от Еврозоната, не са просто формални членове на Валутния съюз и маргинални участници в европейските политически процеси, а ключови и системообразуващи звена в процеса на европейската интеграция.

Съвършено неочаквана се оказа и смяната на ролите в тази двойка – така, ако до есента на 2011 традиционно се смяташе, че най-слабото звено сред големите икономики на Стария континент е Испания, изоставаща по своя БВП на глава от населението и по редица други важни показатели от развитите европейски държави с 20-25%, сега най-голямата неяснота е свързана с Италия. При това, самата Италия е третата по-големина икономика в Еврозоната и се смята за крайъгълен камък на самата идея за евроинтеграцията. Така, доходността на десетгодишните италиански дългови облигации скочи до 5,6% годишно, което е само малко по-ниско от рекордното ниво от 6,19%, фиксирано в началото на август 2011. Вълната от песимизъм породена от „охлаждането” на италианската икономика и неспиращата политическа криза, трансформирала се в прикрита битка между различните местни елити, само задълбочават и без това твърде сложната ситуация с назряващата дългова криза. Именно тази негативна вълна по отношение на италианската икономика, наред с изключително тежкото дългово бреме (124% от БВП) и непрозрачните баланси на местните банки, които са сред най-големите кредитори на намиращите се на ръба на фалита Гърция и Португалия, съдействаха за бягството на спекулативния капитал от италианските дългови книжа. В резултат от това, за първи път от много години, доходността на италианските държавни дългови книжа надхвърли тази на държавните облигации на Испания, чиято икономика традиционно се разглеждаше като „туристически и селскостопански придатък” към ЕС.

На този фон се забелязва известен (и съдейки по всичко краткосрочен) ръст на оптимизма на големите институционални инвеститори към испанските дългови книжа. За това, освен всичко друго, свидетелства непрекъснатия спад на доходността на десетгодишните облигации (от 5,4% до 5% само за последната седмица на септември).

Трябва да е ясно обаче, че структурните проблеми в испанската икономика въобще не са изчезнали: 20%-на безработица (от две години насам тя се колебае между 18% и 24% и то по официални данни), свиване на индустриалното производство и товарния транзит, спад на капиталовите инвестиции, стагнация на пазара на недвижими имоти и забавяне на товарооборота на дребно.

На този фон никак не е случайно, че в началото на октомври авторитетната кредитна агенция Fitch свали кредитния рейтинг Испания и Италия, като този на Италия бе понижен от AA- до A+, докато испанския с цели две степени (от AA+ на AA-). При това, агенцията дава негативна прогноза за развитието и на двете икономики.

Горе долу същата ситуация се създаде и в Ирландия, чиито дългови проблеми за известно време бяха забравени на фона на усилващия се спад в световната икономика и растящата нестабилност на глобалната валутно-финансова система. До голяма степен заради рязко нарасналия поток от негативни новини от САЩ и Еврозоната, както и от набиращото сили охлаждане на китайската икономика, спекулативният финансов капитал временно забрави за Ирландия, която по редица обективни показатели се отличава в позитивна посока не само от Гърция и Португалия, а дори от Испания и Италия. В тази връзка, доходността на десетгодишните ирландски дългови книжа спадна от рекордните 14%, в средата на юли, до 8,25%, в края на септември.

С подобна свръхвисока стойност на лихвените проценти, по принцип, не би могла да се справи нито една нормална държава, дори в условията на бурен икономически растеж и индустриален разцвет. Да не говорим пък за онези от печално известната група PIIGS, изпаднали в състояние на перманентна бюджетна, финансова и общоикономическа криза, съпроводена от свиване на производствената активност, драстичен спад на индустриалното производство и намаляване на потребителските разходи.

Хроничната неплатежоспособност също е характерна за практически всички държави от PIIGS. Така, гръцкият държавен дълг надхвърли 255 млрд. евро, т.е. 159% от нейния БВП. При лихвен процент от 15-20% това означава, че само за обслужване на текущите си задължения по лихвите, гръцката икономика би трябвало да демонстрира годишен ръст от 22-30%, като цялата създавана от нея добавена стойност отива за плащането на лихвите по заемите. Само че нито в близка, нито в далечна перспектива Гърция няма никакъв шанс да постигне подобен ръст. Истината е, че в близко бъдеще страната едва ли ще успее да преодолее рецесионното свиване на икономиката си. Нека напомня, че вече над три години, там се наблюдава спад на БВП с 1,9 до 5%, като през първото тримесечие на 2011 той беше 5,5%.

Аналогична ситуация се очертава и в Португалия, чиито държавен дълг вече достигна 94% от БВП, а лихвите по него са над 10%. При това положение, за да остане държавата платежоспособна и да се извършват елементарни плащания по лихвите без привличането на външно финансиране, португалската икономика би трябвало да демонстрира годишен растеж от 9-10%. Само че през първата половина на 2011, вместо ръст е налице икономически спад с 1%.

Малко по-добра изглежда ситуацията в Ирландия, чието дългово бреме, през първото тримесечие на 2011, надхвърли 102% от БВП, а средният лихвен процент се колебае около 7,5%. При това положение, икономиката на страната би трябвало да нараства със 7,7% годишно за да може Ирландия да плаща лихвите по заемите си без да иска нови заеми, което само би увеличило дълговото и бреме. В същото време обаче, през миналата 2010 спадът в икономиката надхвърли 0,7%, а през първото тримесечие на 2011 беше фиксиран незабележим ръст от 0,1%.

На свой ред, Испания може да се похвали със сравнително по-добра ситуация по отношение на дълговото бреме, тъй като държавният и дълг не надвишава 65,2% от БВП, като надхвърля само с 5,2% максимално допустимото ниво, препоръчано от Пакта за стабилност и растеж. При текуща стойност на лихвите по заемите от 5,5%, Испания може да си позволи лукса да обслужва дълговите си задължения, стига да постигне икономически растеж от 3,58%. В момента обаче, темповете на този растеж не надхвърлят 0,7-0,8% (за първото полугодие на 2011).

Началото на края на сегашния модел на финансовия капитализъм

Много по-лошо обаче е положението на Италия, която при това е третата по големина икономика в Еврозоната и крайъгълен камък на целия проект за европейска интеграция. Нивото на дълговото бреме вече надхвърли 125% от БВП и става все по-непосилно за бюджетната система и икономиката, като цяло. При сегашния лихвен процент на капиталовия пазар от 5,5%, растежът на италианския БВП би трябвало да е поне 6,8% годишно. Всъщност, през първото тримесечие на 2011, той достигна едва 0,8% и продължава непрекъснато да намалява.

В подобна ситуация, Гърция вече е, де факто, в състояние на фалит. Тя по принцип не може, а и няма да може в обозримо бъдеще да плати и дори да обслужва задълженията си по кредитите. Това се дължи както на прекалено голямото дългово бреме (150% от БВП), така и на крайно едностранчивата структура на икономиката, която на практика не произвежда нищо и не предлага никаква конкурентоспособна продукция на европейския пазар. При това, туризмът, хотелиерският и ресторантьорски бизнес, както и селското стопанство са ориентирани изцяло за удовлетворяване търсенето на туристите, което се свива буквално пред очите ни.

Обективно погледнато, малко по-добра е ситуацията в Испания, която въпреки едностранчивата структура на икономиката си, свиването на деловата и инвестиционна активност и продължаващото свиване на балона на пазара на недвижими имоти, съумя да избегне необмисленото разширяване на бюджетния си дефицит и увеличаване на дълговото бреме (65% от БВП).

Що се отнася до Португалия, Ирландия и Италия, общо за всички тях е твърде тежкото дългово бреме (95% от БВП и повече), застрашаващо тяхната кредитоспособност и влияещо отрицателно на икономическия им растеж. Но, ако Ирландия и Италия съумяват да демонстрират, макар и несъществен, икономически растеж (0,7-1% годишно), Португалия вече повече от година страда от усилващо се свиване на икономическата активност, спад в индустрията и понижаване нивото на потребителското търсене.

Съвършено очевидно е, че Гърция, по принцип, не е способна да се справи с обслужването на дълговото бреме, с което успя да се натовари през последните 20 години. Чисто теоретични шансове да минимизира отрицателните последици от дълговата криза и да избегне фалита има Португалия, нивото на чието дългово бреме е под 95% от БВП, а икономическият и спад е надхвърля 1%.

Най-голяма опасност представлява задълбочаването на кризата в Италия, която е третата по големина икономика в Еврозоната, както и най-големия длъжник в рамките на Еврозоната (1,8 трлн. евро). При положение, че „горещият” спекулативен капитал успее да дестабилизира ситуацията на пазара на държавните дългови книжа на Италия и да провокира повече или по-малко съществен ръст на доходността им (над 6-7% годишно), е напълно възможно появата на поредната вълна на паника на финансовия пазар, обезценяване на италианските облигации и дестабилизиране икономиката на страната.

Ако обаче на ръба на фалита се окаже Италия, която е сред най-големите спонсори на ЕС и стълб на Еврозоната, съдбата и вероятно ще последва и втората икономика в Еврозоната – френската – чието дългово бреме е 85% от БВП. Заплахата от фалит на втората (след Германия) по важност икономика в Еврозоната незабавно ще провокира мащабно бягство на капитали от Европа, обезценяване на еврото, дестабилизация на финансовите пазари, свиване на кредитирането, хаос в икономическите отношения и рецесия, на чиито фон кризата от 2008-2009 ще изглежда като лека пертурбация.

На фона на усилващата се неопределеност както по отношение на цялата световна икономика, оказала се на ръба на нова кризисна вълна, така и на постепенно рушащата се международна валутно-финансова система, основаваща се на хегемонията на долара и неговата неконтролируема емисия в интерес на малка група свръхмощни финансови институции, спекулативният капитал се ориентира към търсене на прословутите „защитни” активи. Друг въпрос е, че въобще не е ясно, кои активи, по принцип, биха могли да се причислят към категорията на „защитните” и какви инструменти и пазари са в състояние да гарантират дори не увеличаването на инвестирания капитал, а поне оцеляването на спестяванията. В тази връзка няма как да не споменем понижаването на суверенния кредитен рейтинг на САЩ (както и на Федералния резерв и свързаните с него финансови институции), което ознаменува началото на края на съществуващия модел на финансовия капитализъм, базиращ се на неограничената и неконтролирана от никого емисия на долари. С други думи, беше нанесен удар по фундамента на целия съществуващ модел на икономическия растеж и глобалната финансова система, първично захранвана от Федералния резерв на САЩ и най-приближените до него банки.

Разбира се, в близка перспектива не може да се очаква никакъв колапс на САЩ и на долара. Само че светът, в който живеем, вече никога няма да е онзи, който познаваме днес. Вече бе даден първоначалния тласък на процеса на необратими структурни промени в световната икономика и валутно-финансова система и, както изглежда, нито изкуственото нагнетяване на хаос в Близкия Изток, нито провокирането на военно-политическа нестабилност, нито ерозията на системата на международното право няма да помогнат на финансовия капитал от Уолстрийт да спре този процес.

Основата на конструкцията на дълговата пирамида на долара започва да се клати и поради мащабите на назрелите структурни диспропорции и дълбочината на противоречията в глобалната икономика неизбежността на процеса става все по-очевидна. В краткосрочен период обаче, се очертава парадоксална ситуация, когато, в условията на нарастващ хаос на финансовия пазар, едрият финансов капитал и частните инвеститори продължават да изтеглят средствата си от развиващите се държави и суровинните пазари, влагайки ги в дългови книжа на американската хазна. На този фон, станахме свидетели на рязък скок на курса на облигациите на Федералната хазна, съпроводен от също толкова рязък спад на доходността им.

Така, само за периода от януари до края на септември 2011, доходността на едномесечните и шестмесечните облигации падна от 0,15% и 0,19%, съответно, до 0% и 0,04%. В резултат от бягството на „качествените” инвеститори пък, доходността на две и петгодишните дългови книжа падна от 0,71% и 2,14% до 0,16% и 0,798%, съответно.

Специално внимание заслужава фактът, че толкова ниско ниво на доходност на „безрисковите” дългови книжа на американската хазна не бяха фиксирани дори в навечерието на старта на втория етап на „количественото смекчаване” през есента на 2010. Толкова мащабен приток на капитали в краткосрочните и средносрочни американски дългови книжа не се наблюдаваше дори в разгара на кризата през 2008-2009, когато едрият финансов капитал екстрено трябваше да осъществи „репатриация” на печалбите и капиталите си от развиващите се суровинни пазари.

При това, само при най-дългосрочните дългови книжа не бяха достигнати нови исторически минимуми на доходността. В момента, доходността на 30-годишните бонове на Федералната хазна надхвърля 3,03%, докато в активната фаза на кризата от 18 декември беше паднала до 2,53%, т.е. под доходността на 20-годишните дългови книжа (2,86%).

Напълно е възможно, със старта на прословутата програма „Operation Twist”, Федералният резерв и най-големите инвестиционни и търговски банки да възнамеряват изкуствено да понижат дългосрочните лихвени проценти, намалявайки инвестиционната привлекателност на вложенията в „безрискови” държавни облигации. Това би им позволило да принудят инвеститорите да преразгледат инвестиционните си стратегии и, къде доброволно, къде по принуда, да започват да влагат средства в рискови активи: фондовия и стоково-суровинния пазари. Иначе казано, става дума за старта на поредната леко модифицирана версия на стратегията за „принудително инвестиране”, когато отрицателните (отчитайки инфлацията) реални доходности стават характерни вече и за десетгодишните и трийсетгодишните облигации на Департамента по финансите на САЩ и инвеститорите просто ще бъдат принудени да търсят нови обекти за влагане на капиталите си. Тоест, налице е поредният опит на Федералния резерв и най-големите финансови институции да принудят институционалните инвеститори, корпорациите и редовите американски граждани да влагат средствата си на фондовия пазар.

На практика, аналогична ситуация се очертава в Европа, където в последно убежище за трескаво търсещият гаранции за съхраняването си капитал са се превърнали държавните дългови книжа на Германия. И дори набиращото скорост свиване на деловата и потребителската активност, които практически навсякъде се съпровождат и от свиване на производството и капиталовите инвестиции, не могат да лишат Германия от имиджа и на „спокойно пристанище”.

За това говори и непрекъснатият (от април 2011) спад на доходността на германските ценни книжа – от 3,5% в средата на април до 1,67%, в края на септември. За мащабите на нестабилността на европейския дългов пазар и степента на недоверие на инвеститорите към възможностите на Европейската централна банка и „еврократите” говори и фактът, че дори в разгара на финансово-икономическата криза, през зимата на 2008-2009, не се наблюдаваше толкова масово изтичане на капитали към т.нар. „защитни активи”.

Минималните нива на доходност в активната фаза на кризата през 2008 едва достигаше 3% (на 23 декември), а в разгара на първата вълна на дълговата криза в Еврозоната, доходността падна до 2,14%. Никога досега обаче, не беше фиксирано толкова мащабно бягство на капитали от рисковите активи и толкова голяма неопределеност относно перспективите пред европейския валутен съюз и самата идея за европейската интеграция.

Съвсем друг въпрос е, че сама по себе си европейската интеграция, на практика, имаше „колониален” характер, доколкото резултатът от нея беше загубата на икономически, а напоследък и на политически суверенитет. Разширяването на географските граници на Еврозоната се съпровождаше от стремително разрушаване на държавните граници и премахване на всички ограничения пред движението на капиталите, стоките, услугите и информацията в интерес на едрия транснационален капитал и глобалните финансови институции.

Без да влизам в подробности, ще кажа само, че резултат от ускореното и необмислено премахване на бариерите и ограниченията пред глобалните монополи стана изкупуването на най-големите индустриални предприятия от чуждестранните транснационални корпорации (ТНК), фалита на конкуриращият се с тях малък и среден бизнес, както и поставянето под контрол на финансовата и банкова система на държавите от Централна и Източна Европа.

В тази връзка не бива да се учудваме, че стартиралата в средата на 90-те години вълна на деиндустриализация на икономиката и деградация на производствените отношения доведе до повсеместно и стремително намаляване на конкурентоспособността на икономиките от Европейската периферия, която загуби пазарите за пласмент на своята продукция. Най-нагледно за това свидетелстват катастрофалните промени в системата на външноикономическите отношения на страните от региона. Ако в началото на 90-те мнозинството от тях (Словакия, Унгария, Чехия, Словения, Литва, Латвия, Естония, Югославия и т.н.) можеха да се похвалят с доста съществен профицит по сметката на текущите операции и външната си търговия, още в средата и края на 2000-те той беше заменен със също толкова устойчив и хроничен дефицит.

Всъщност, случващото се с държавите от т.нар. група PIIGS за пореден път демонстрира отчайващата нееднородност на Еврозоната и прекалено голямата диференциация между съставните и части по показателите на социално-икономическото им развитие.

Гръцкият случай

Най-тежката ситуация възникна в икономиката на Гърция, която не стига че страда от перманентна бюджетна криза, плътно граничеща с обявяването и във фалит, но и е жертва на мащабен икономически крах. Разбира, нещата нямаше да са чак толкова трагични, ако негативните тенденции имаха временен и краткосрочен характер. Само че, доколкото може да се съди от случващото се през последната година, спадът само се усилва, постепенно преминавайки в пълномащабна рецесия.

Набива се на очи, преди всичко, отчайващият спад на БВП до 5,5%, през първото тримесечие на 2011, докато през предишното тримесечие този спад не надхвърляше 4,8%, а през третото тримесечие на 2010 спадът на икономическата активност беше от порядъка на 3,7%. Дори през кризисната 2009, правителството на страната съумя да удържи икономическия спад в границите на 1,9-2,5%, което не беше никак лош резултат, на фона на 8-9%-ния спад на руската икономика например.

Не по-малко силен спад се наблюдава в индустриалното производство на Гърция, който само през периода април-юли 2011 надхвърли 13% (на годишна база) и, както изглежда, не възнамерява да спира дотук. Дори гордостта на гръцкото правителство от рязкото понижаване темповете на спада на продукцията в индустриалния сектор до 2,8% (през юли) не поражда никакъв оптимизъм, тъй като то беше обусловено не от ръста на деловата активност, а от ефекта на ниската база: така, през юли 2010 беше фиксирано рязко усилване на спада в индустриалния сектор – до 8,6%, в сравнение с 4,5% - през юни, и 2,1% - през август.

За крайно тежката ситуация в производствения сектор свидетелстват резултатите от една анкета сред гръцките стокопроизводители, които вече две години подред говорят за перманентното влошаване на деловия климат и свиването на производството. Така, индексът на деловата активност в индустриалния сектор упорито не може да надхвърли психологически важната бариера от 50%, като още от зимата на 2010 се колебае в диапазона 42-48%.

Не вдъхва никакъв оптимизъм и неочакваното ускоряване на темповете на свиване на стокооборота на дребно, отразяващо влошаването на общата ситуация с доходите на гръцките семейства и спада на потребителската активност. Ако през април 2011 спадът в обема на продажбите в мрежите за търговия на дребно не надхвърляше 8,8%, още в края на юни той надмина и най-песимистичните прогнози, достигайки 11,4%.

На фона на безработицата, колебаеща се между 12,5% и 14%, и изключително дълбокото социално-икономическо разслоение в обществото, един толкова силен икономически спад само ще задълбочи и без това изключително сериозните проблеми. Ще напомня, че нивото на доходите на 10-те процента най-богати гръцки граждани е 33 пъти по-високо от това на 10-те процента най-бедни. Между другото, почти същата диференциация в доходите имаше и в Русия в разгара на „либералните реформи” от средата на 90-те години, довели до разгрома на руската икономика, деградация на индустрията и ерозия на системите на социално, пенсионно и здравно осигуряване.

На фона на толкова силното свиване на икономическата активност и спад на жизненото равнище на населението, нямаше как да не се случи и прогнозираното намаляване на разходите на гръцките семейства. Наред със същественото понижаване цените на редица ключови видове суровинни и продоволствени стоки, това доведе до понижаване на инфлационния натиск върху икономиката. Така, ако през януари 2011 годишните темпове на нарастване на потребителските цени надхвърляха 5,2%, още през май те паднаха до 3,3%, а в края на август стигнаха 1,7%. Няма да е коректно обаче, ако не посочим приноса на ефекта на ниската база за намаляването на цените: ако през февруари 2010 ръстът на цените беше от порядъка на 2,8%, още през април той надхвърли 4,8%, а в края на юли достигна 5,5%

Наред с посочените по-горе макроикономически индикатори, свидетелстващи за мащабния спад на икономическата активност в Гърция, си струва да спомена и катастрофалния спад на кредитирането в частния и сектор и домакинствата от страна на банките. Така, ако през януари 2010 ръстът на отпуснатите кредити надхвърляше 7,2%, а през октомври същата година беше 7,1%, през по-голямата част на 2011 темповете на нарастването им едва достига 1,2-1,5% (на годишна база). Това голямо свиване на кредитната активност на гръцките банки беше обусловено както от ефекта на завишената база, така и (което е и най-важното) от рязкото влошаване на ситуацията в икономиката и индустрията на Гърция, което драстично ограничи възможностите за кредитиране на предприятията и населението.

Както вече споменах по-горе, самият процес на европейската интеграция, до голяма степен, имаше колониален характер, тъй като се съпровождаше от изкупуването на местните производители и банки от най-големите европейски ТНК и финансови институции. Поставяйки си като основна цел разширяване мащабите на бизнеса и експанзия на новите пласментни пазари, транснационалният индустриален и финансов капитал последователно изкупуваше най-рентабилните предприятия и целенасочено „фалираше” своите реални и потенциални конкуренти. Закономерен резултат от неконтролируемото премахване на всички ограничения пред движението на чуждестранния капитал стана мащабната деиндустриализация на икономиките на държавите от Централна и Източна Европа и деградацията на индустриалния им комплекс, който престана да играе самостоятелна роля, превръщайки се в придатък, ангажиран предимно с монтажа на най-малко наукоемките компоненти за западноевропейските корпорации.

Впрочем, последвалата разпродажба на ключовите индустриални предприятия и банковата система на тези страни на глобалните монополи и загубата на икономическия им суверенитет не беше неочаквано. Нещо повече, пряка последица от неконтролируемия приток на чуждестранните капитали, ориентирал се към ликвидирането на националните стокопроизводители, стана стремителният спад на конкурентоспособността на продукцията и услугите, предлагани от централно и източноевропейските държави.

Гръцкият пример е съвсем нагледно доказателство за това: само за 2010 отрицателното салдо по сметката на текущите операции надхвърли 22,2 млрд. евро. Несъмнено, за някоя голяма държава, като Русия например, подобна цифра не би изглеждала съществена. За Гърция обаче, чиито годишен БВП за 2010 едва надхвърли 265 млрд. евро, тази сума е много сериозна, тъй като надвишава 8,37% от БВП. През първите седем месеца на 2011, натрупаният дефицит по текущите операции надхвърли 13,2 млрд. евро като до края на годината спокойно може да достигне 21,2 млрд. евро, т.е. 8,4% от БВП.

Португалският случай

Горе долу същата ситуация се оформя и в Португалия, чиято икономика вече влезе в стадий на рецесия и през второто тримесечие на 2011 е регистрирала спад от над 0,9% (на годишна база), след като през първото тримесечие спадът беше 0,7%. Не по-различно е състоянието на промишленото производство, което регистрира спад от 4,5% през юли, срещу „само” 2,9% месец по-рано.

Закономерен резултат от свиването на икономическата и производствена активност стана резкият спад в нивото на заетост и понижаване доходите на населението. За това свидетелства скокът на безработицата от 10,1%, през последното тримесечие на 2009, до 11,4, за същия период на 2010 и 12,1% в средата на 2011. Паралелно с това е налице хронична неспособност на португалското правителство да реши проблеми с мощното изтичане на чуждестранна валута, породено от прекалено високия хроничен дефицит по сметката на текущите операции. През 2010 съвкупното отрицателно салдо от външната търговия със стоки и услуги, както и превода на факторните доходи (плащания по лихви, ренти, дивиденти и т.н.) и заплащане труда на имигрантите надхвърли 17 млрд. евро, т.е. над 9,9% от БВП. През първите седем месеца на 2011 се наблюдава незначително забавяне на темповете на нарастване на дефицита до 15%. Това, разбира се, подобрява донякъде ситуацията с изтичането на капитали, но по никакъв начин не може да промени едностранния и негативен за Португалия характер на нейните външноикономически отношения, нито „колониалния” характер на системата на разделение на труда в рамките на ЕС.

За степента на ефективност на антикризисната политика на европейските икономически институции, наред с вече посочените факти, свидетелства и продължаващият вече над година и половина непрекъснат спад на индекса на деловото доверие: от 0,1%, през юни 2010, до -1,3%, през февруари 2011, и -2,4%, в края на август. Още по-релефно се очертава неадекватността на антикризисните мерки през призмата на потребителските настроения, които са сред най-добрите макроикономически индикатори, тъй като най-ясно и точно фиксират промените в обкръжаващата ни действителност. Така, прословутият индекс на потребителско доверие само за последната година и половина се срина от – 34,4%, през февруари 2010, до – 44,9%, през ноември същата година и до – 49,1%, през август 2011.

На фона на свиването на деловата и потребителска активност, съпроводени от съкращаване на потребителските разходи, се осъществи известен спад на инфлационния натиск върху португалската икономика. Така, в края на август 2011, ръстът на потребителските цени беше от порядъка на 2,9%, т.е. доста по-малък от този през април (4,1%) и май (3,8%). Следва обаче да сме наясно, че ключовият фактор за понижаването на ценовия натиск върху икономиката не беше провеждането на активна и обмислена икономическа и антимонополна политика, а просто понижаването на цените на вносните суровини: петрол, газ, метали, продоволствие е т.н.

Испанският случай

Малко по-добра е ситуацията в Испания, която традиционно се смята за главния „стълб” и надежда на всички по-слаборазвити членки на Еврозоната по отношение отстояването на икономическите и политически интереси на европейската периферия. Въпреки отдавна съществуващите многобройни структурни фондове и фондове за изравняване социално-икономическото положение на по-слабо развитите държави, практиката сочи, че техните средства и възможности бяха използвани не за комплексното развитие на индустрията и стимулиране научно-техническия потенциал на въпросните членки на ЕС, а за баналното „кърпене на дупките” в техните бюджети с цел изкуствено повишаване жизненото равнище на жителите на европейската периферия.

В самата Испания, ситуацията в икономиката и финансите също не изглежда особено оптимистична. Испанският БВП с голяма мъка се измъкна от зоната на спада, но само след три месеца отново се насочи натам. Така, ако през последното тримесечие на 2009 икономическата активност падна с 3,1%, през второто тримесечие на 2010 спадът беше само 0,1%, а през първото тримесечие на 2011 дори беше фиксиран ръст от 0,8%. Съвсем скоро обаче стана ясно, че този подем на икономическата активност най-вероятно е имал краткосрочен характер и е бил обусловен от ефекта на ниската база: така, през второто тримесечие на 2011 ръстът на БВП спадна до 0,7% (на годишна база).

Усилва се спадът в индустриалния сектор, който в края на юли демонстрира срив на произведената продукция с 2,8%, след спада от 2%, през юни, и от 1,6%, през април. При това опасен е не самият спад на индустриалното производство, какъвто може да има дори в една устойчиво развиваща се икономика, а непрекъснато нарастващите (поне от половин година насам) темпове на свиване на производствената активност, имайки предвид, че през ноември 2010 индустриалното производство нарасна с 2,3%, а през януари 2011 – с над 3,8%. Толкова мащабно свиване на деловата активност в испанския индустриален сектор не бе фиксирано от кризисната зима 2008-2009, когато цялата световна икономика, както и тази на Еврозоната, демонстрираха изключително мощно дефлационно свиване.

На този фон, още по-негативно е влиянието на продължаващото от февруари 2011 насам непрекъснато понижаване на индекса на деловата активност в производствения сектор на испанската икономика. При това се набива на очи мащабът на влошаването на икономическите настроения на испанските стокопроизводители: така, ако през февруари 2011 индексът РМІ надхвърляше 52,1%, още през май той падна под психологически важната бариера от 50%, достигайки 48,2%, а в края на август беше 45,3%.

Доказателство, колко тежка е всъщност ситуацията в икономиката е и големият срив в продажбите на дребно, отразяващ общата несигурност и неопределеност на домакинствата както по отношение на собствените им социално-икономически перспективи, така на тези пред Испания, като цяло. В края на август спадът в стокооборота на дребно надхвърли 4,4%, срещу 3,9% месец по-рано. Разбира се, това е по-малко от спада със 7%, през юни 2011, или от срива с 8,6%, през март, но е много повече от ръста с 2,1%, през март 2010 и с 0,8%, през юни с.г.

Отчайваща си остава ситуацията на пазара на труда, който не само че не може да се оправи от кризата през 2008-2009, но и продължава да се срива. Въпреки правителствената пропаганда за „качествено подобряване на ситуацията” и „стабилизиране на трудовия пазар”, нивото на безработицата продължава да е изключително високо. Само през второто тримесечие на 2011 безработицата беше 20,9%, което е доста над 18,8%, фиксирани през четвъртото тримесечие на кризисната 2009 и 20%, през второто тримесечие на 2010.

Предвид постоянния спад в индустрията и свиването на икономическата активност не е чудно, че пазарът на труда е състояние на хронична криза, а нивото на безработицата е подобно на това в слаборазвитите държави от Африка и Югоизточна Азия.

Единственото, което поражда известен оптимизъм у икономистите, е същественото понижаване на дефицита по сметките на текущите операции, което испанските власти успяха да постигнат благодарение същественото намаляване вноса на чуждестранни стоки и услуги. Така, ако през март 2011, по сметката на текущите операции имаше дефицит от 6,5 млрд. евро, още през май той намаля до 3,5 млрд. евро, а през юни дори беше регистрирано положително салдо от 2,27 млрд. евро. В тази връзка ще напомня, че за последен път Испания фиксира профицит във външната си търговия през април 2010 (5,2 млрд. евро).

Италианският случай

Не по-добре стоят нещата в Италия, която, за разлика от Гърция, Португалия и Ирландия, е сред най-големите икономики на Еврозоната и, на практика, е един от стълбовете на идеята за европейската интеграция. Ще напомня, че именно Италия, наред с Германия, Франция и държавите от Бенелюкс, беше в основата на идеята за общоевропейския валутно-икономически съюз и участва в подписването на Римския договор (1957) и тези за Евратом (1958) и Европейската общност за въглища и стомана (1951).

Само че дори и „стълбовете” на евроинтеграцията напоследък се сблъскват с много сериозни проблеми. Най-много се набива на очи усилващият се спад на темповете на икономически растеж от 1,5%, през четвъртото тримесечие на 2010, до 1%, през първото, и 0,8%, през второто тримесечие на 2011. При това, през второто тримесечие на 2010 годишният ръст на БВП беше над 1,3%, а през третото не падаше под 1,1%.

Не внушава оптимизъм и усилващото се от август 2010 насам свиване на индустриалното производство. Така, ако през август 2010 производството на стоки и услуги в индустриалния сектор нарастваше с 9,5% (на годишна база), още през декември този ръст падна до 5,4%, през май 2011 едва достигна 1,8%, а в края на юли – 1,6%. При това нещата не опират до ефекта на високата база: така през юли 2010 ръстът на производствената активност беше само 4,8%, при 8,2% през предния месец и 9,5%, през август. Нещата тук опират до натрупалите се в италианската икономика дисбаланси и противоречия и до структурата на самата икономика, която се оказва неадекватна на вътрешното платежоспособно търсене. Прекалената ориентация към пазара на недвижими имоти, туризма и търговията, които обслужват най-вече търсенето на туристите и чуждестранните инвеститори, доведе до деградация на икономическите отношения, деиндустриализация на икономиката и спад на конкурентоспособността на италианските стокопроизводители както на вътрешноевропейския, така и на световния пазар.

Не по-малко обезкуражаващ е сривът в темповете на нарастване на поръчките в индустриалния сектор от 17,4%, през декември 2010, до 21,2%, през март 2011, 13,6% – през май, и 6,5% - през юли. При това, през август 2010 ръстът на поръчките все още надхвърляше 32,4%, а през май същата година не падаше под 26,6%.

Горе долу същата е и ситуацията в сегмента на продажбите на готова продукция и полуфабрикати в индустрията: така, ако през август 2010 ръстът на продажбите надхвърляше 13,5%, а през април 2011 дори надвиши 14,2%, още през май той падна до 10,8%, а в края на юли едва стигна до 7,7%.

За дълбочината на кризата в италианската икономика и свиващата се предприемаческа активност нагледно свидетелства рязкото влошаване на деловия климат в страната и сриващата се вяра на италианските компании в светлите перспективи пред стопанството на страната. Само в периода от март до септември 2011, индексът на деловото доверие падна от 103,8 до 94,5 пункта, което беше най-лошият показател от март 2010 насам.

Сходна е и ситуацията с настроенията на потребителите, където е фиксирано още по-мащабно влошаване, като италианските домакинства все по-малко са склонни да вярват на твърденията на управляващите за „подобряване на икономическата ситуация” и „скорошно преодоляване на кризисните явления”. За това свидетелства стремителният спад на индекса на потребителското доверие от 109,1 пункта, през декември 2010, до 106,5, през май 2011 и 98,5, през септември 2011. Известен оптимизъм породи понижаването на дефицита на италианския търговски баланс от 6,5 млрд. евро, през януари 2011, до 3,7 млрд. евро, през април, и 1,8 млрд евро, през юни. Нещо повече, през юли, Италия, за първи път от две и половина години насам, успя да постигне положително салдо от 1,4 млрд. евро.

Не бива обаче да свързваме значителното подобряване на външнотърговския баланс с някакви съществени промени в икономическата ситуация в страната и ръста на конкурентоспособността на италианските стоки на външния пазар. Въпреки постигнатия профицит във външната си търговия, Италия продължава да страда от хроничен дефицит в търговията с държавите извън ЕС. Така през август 2011 този дефицит беше 2,3 млрд. евро, при 3 млрд. евро, през април, и 1,5 млрд. евро, през май.

С други думи, въпреки 5%-то обезценяване на еврото (от 1,48 до 1,42 долара за евро) спрямо долара в периода май-август 2011, което трябваше да повиши конкурентоспособността на италианските стоки както на вътрешния, така и на външния пазар, не се получи адекватно по мащабите си снижаване на външнотърговския дефицит с държавите извън ЕС.

Някои изводи

И така, ситуацията в повечето държави от европейската „периферия” продължава да е изключително тежка и се характеризира с повишена нестабилност. През последните месеци се появяват все повече потвърждения от статистиката за това, че свиването на деловата и инвестиционната активност, съкращаването на промишленото производство, влошаването на ситуацията на трудовия пазар и спадът на потребителските разходи въобще нямат краткосрочен и временен характер, а постепенно прерастват в мащабна икономическа рецесия.

При това, към отдавна назрелите структурни проблеми в световната икономика и изкривяванията в международната валутно-финансова система се прибавят и вътрешните дисбаланси в рамките на самата Европа.

Моделът на европейската интеграция, реализиран от първата половина на 50-те години на ХХ век насам, постепенно се трансформира от идея за създаване на единно икономическо пространство на територията на страни с повече или по-малко съпоставими нива на социално-икономическо развитие и научно-технически потенциал в своята пълна противоположност. Приблизително от средата на 70-те години насам разширяването на Европейския съюз в Централна, Южна и Източна Европа започна да придобива все по-ясно изразен „колониален” характер, реализирайки се в интерес на големите европейски ТНК и глобалния финансов капитал.

В условията на налаганата либерализация на външноикономическите отношения и премахване на ограниченията пред трансграничното движение на капитали, стоки, услуги и информация, глобалните западни монополи получиха възможност, на практика, без всякакви пречки да се сдобият с най-рентабилните предприятия и да поставят под контрол ключовите отрасли на държавите от Централна и Източна Европа. Паралелно с това, течеше процес на целенасочен фалит не само на отделни предприятия, а и на цели икономически сектори, конкуриращи се със западните ТНК и представляващи заплаха за монополното положение и печалбите им.

Едновременно с това беше осъществено преминаването на банковата система на повечето държави от Централна и Източна Европа под контрола на глобалния финансов капитал, в резултат от което делът на нерезидентите в банковата система на държави като Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Словения, България и много други нарасна до 75-95%. Както показа кризата от 2008-2009, ако все пак е възможно постигането на взаимно приемливо споразумение с националния капитал и банки (колкото и големи и влиятелни да са те), с представителите на транснационалния капитал това се оказва практически невъзможно. При вземането на едни или други ключови решения, те ще се ръководят, на първо място, от интересите на своите метрополии, където са разположени основните центрове на икономическата им активност, поставяйки на последно място социално-икономическите приоритети на другите държави. При това положение, ефективността на антикризисната икономическа и индустриална политика, както и на антимонополното регулиране и валутния контрол, осъществяван от последните, намалява поне с порядък.

Докато процесът на евроинтеграцията продължава да има ярко изразен колониален характер, т.е. да се основава на едностранната експлоатация на по-слабо развитите страни в ЕС от едрия индустриален и финансов капитал на икономически развитите държави-членки, не може да се говори за никакъв пълноценен валутен съюз на територията на ЕС.

Докато съществува системата на съзнателно и целенасочено консервиране на икономическата, научно-техническата и производствената изостаналост на страните от периферията на Европа в интерес на глобалните ТНК и западните монополи, кризата в Европа ще има перманентен характер. И никакви фондове за финансова стабилност и обеми на емисиите на Европейската централна банка няма да помогнат за преодоляването на това фундаментално противоречие. Тоест, става дума за изключително дълбок разрив вътре в самата идея за европейската интеграция, поставящ цели държави и региони на Централна и Източна Европа в зависимост от решенията на най-големите западноевропейски корпорации и транснационалните банки, паразитиращи върху изкуствено поддържаната бедност, технологична изостаналост и икономическа неразвитост на европейската периферия.

В условията, когато група икономически и технологично развити държави-метрополии експлоатира по-малко развити страни-сателити, удържайки ги в състояние на изкуствена изостаналост, по принцип е невъзможно да се постигне създаването на жизнеспособно и самодостатъчно обединение. Израждането на проекта за европейската интеграция в своеобразен „вътрешноевропейски колониализъм” , не може да осигури устойчиво икономическо развитие, нито да разреши назрелите проблеми в Еврозоната, които могат да провалят и самата идея за евроинтеграцията.

В случая няма особено значение, дали представителите на транснационалния капитал и отстояващите интересите им „еврократи” ще съумеят, в крайна сметка, да се споразумеят с представителите на националните власти относно разширяването на средствата на Фонда за финансова стабилност. Не е от значение също, дали в крайна сметка, финансовите кръгове и паричните институции ще се ориентират към поредната неограничена емисия на евро, заливайки финансовите пазари с ликвидност. Не е важно дори, ще успеят ли представителите на глобалната управляваща класа, спонсорирани от транснационалния финансов и индустриален капитал, да прокара идеята за създаването на общоевропейско Финансово министерство, окончателно лишавайки страните-членки на Еврозоната от икономическия им суверенитет.

Важното е, че проектът за европейската интеграция, основан на принципа на колониалната експлоатация на по-малко развитите страни от транснационалните компании и банки, по самата си същност, е обречен на провал. Във вида, в който се реализира в момента, той е неспособен не само да реши отдавна назрелите и излезли от контрол структурни проблеми и дълбоките противоречия в сферите на социално-икономическото развитие, междуетническите и междурелигиозни отношения, а и със самия факт на съществуването си поражда все нови и по-мащабни проблеми, водещи до още по-голямата ерозия на общественото съзнание, деградация на икономическите отношения, архаизация на производствените отношения и примитивизация на управленската култура.

Обективните комерсиални интереси на едрия международен финансов и индустриален капитал, ориентиран към извоюване на монополни позиции на пазара и постигане на максимално възможната печалба и власт, изкривиха самата същност на първоначалната идея за европейската интеграция. Вместо комплексно развитие на икономическия, научно-техническия и производствения потенциал на всички държави-членки на ЕС, „еврокрацията”, спонсорирана от международни финансов капитал, деградира до там, да прокарва експлоатацията на периферните държави от ЕС и да налага изкуствената консервация на тяхната икономическа и научно-технологична изостаналост. В този смисъл епохата на „вътрешния евроколониализъм” демонстрира органично присъща и нежизнеспособност и неадекватност при решаването на всички задачи, които не са свързани с извличането на монополистична рента от експлоатацията на по-слабо развитите европейски държави. Затова ми се струва, че е обречена да отиде в историята, като поредния неуспешен опит за преразпределение на света в полза на управляващите политически и финансови кръгове.

Въпросът е само, колко още кризи ще трябва да преживеем и колко още жертви трябва да бъдат дадени докато националните елити на държавите-членки на Еврозоната не осъзнаят недостатъците и вредата от сегашния модел на евроинтеграция и се решат да преразгледат основните принципи и подходи към интеграционните процеси. Съдейки по всички, представителите на едрия транснационален капитал и наднационалното ръководство на ЕС все още разполага с известен запас от сили, които могат да се окажат достатъчно за да хвърлят Европа, а заедно с нея и света, в бездната на нова, още по-опасна криза.

* Старши анализатор в Инвестиционна компания „Риком-Тръст”