ГЕОПОЛИТИКА

След шестмесечна съпротива, режимът на полковник Кадафи не можа да се справи с добре подготвената операция в собствената му столица. Въпреки това, той съумя да прекърши тенденцията на новите високотехнологични бързи и „медиатизирани” войни, които започнаха едновременно в няколко арабски държави през 2011.

Успешният римейк на печално известната операция в Залива Кочинос на територията на Либия не само ознаменува началото на повратен момент в системата на международните отношения, но и привнесе няколко негативни момента в перспективата на отношенията между Севера и Юга в Западното Средиземноморие. Две десетилетия след разпадането на съветската империя и изчезването на т.нар. „червена заплаха”, 2011 се оказа година на тотално настъпление срещу последните огнища на съпротива срещу господството на новия световен ред и неговата идеология. Първата цел в него станаха арабските държави (на ред, както изглежда, са сателитните на Китай страни и съпротивляващите се на новия ред държави от Латинска Америка). Жертвайки двама от своите съюзници (включително президента на най-гъстонаселената и влиятелна арабска страна - Египет), САЩ разчитаха да провокират своеобразен ефект на доминото в целия регион и, в частност, да наложат смяна на режимите в такива държави като Либия и Сирия.

Безумно скъпата окупация на Ирак и катастрофата в Афганистан принудиха американските стратези да се ориентират към нов и по-икономичен тип войни, в които се залага на информационните ресурси, социалните мрежи, психологическите операции, пропагандата, спящите терористични клетки и прословутата Ал Кайда (инструмент, който, както е известно, беше създаден, финансиран и въоръжен от ЦРУ, МИ-6 и някои други разузнавателни служби за реализацията на определени геостратегически задачи). Става дума за нов вид бързо протичаща и високотехнологична война, опираща се на подкрепата на населението, предварително обработено от масираната, разнопосочна и съобразена с местната културна, религиозна и идеологическа специфика пропаганда. Но, докато военният пуч в Тунис беше реализиран сравнително лесно, организирано и без излишно кръвопролитие, превратът в Египет причини сериозни тревоги и неудобства на двама ключови съюзници на САЩ: Саудитска Арабия и Израел. Йерусалим, в частност, имаше всички основания да се обяви против смяната на режима в Кайро, тъй като тя може да доведе на власт враждебни на еврейската държава сили.

Краят на половинвековния мир в Западното Средиземноморие

Въпреки безусловното подчинение, демонстрирано от египетската армия пред нейните ментори от САЩ, които всъщност са и истинските господари на долината на Нил, напоследък събитията на Синайския полуостров започнаха да се развиват по не най-добрия сценарий, особено за Израел. Впрочем, това е само поредната „съпътстваща вреда” от т.нар. „глобална война” на Вашингтон. Става дума за концепция за всеобхватна и водеща се на много различни нива война, която американците използват в конкретни случаи. Тя не бива да се бърка с концепцията за войната на фон Клаузевиц. Това е съвършено нова фаза в историята на воденето на войните, в която информационните, пропагандните, психологическите, дипломатическите и икономическите аспекти се използват като основно оръжие в настъплението срещу определени държави или групи от държави. Освен това, никак не е случайно, че дипломатическите методи, включително използването на Съвета за сигурност на ООН, както и на изключително мощен медиен натиск, се смятат за ключови елементи във всеки военен план на САЩ. Така, след Афганистан, Пакистан, Иран, Ирак, Ливан, Палестина, Сирия, Йемен, Сомалия и Судан, беше напълно естествено този отлично функциониращ механизъм да бъде насочен и към държавите от Магреб.

Първото слабо звено в това, страдащо от недостатъчната си интегрираност, политическо пространство стана Либия на Муамар Кадафи, чиито режим отдавна беше трън в очите на немалко западни страни, както и на арабските държави от Персийския залив. Току що приключилата военна авантюра на НАТО на либийска земя не само разколеба геостратегическия баланс в това геополитическо пространство, но и породи риск от нарушаване на цялата крехка система на отношенията между Севера и Юга в Западното Средиземноморие. Освен това, тази военна авантюра сложи край на петдесетте години мир в региона, тъй като последната военна намеса на Запада в Северна Африка датира от времената на битката за Бизерта (Северен Тунис) и войната в Алжир, т.е. от 40-те – 50-те години на ХХ век. Още по-големи опасения обаче поражда активната намеса на редица държави от Персийския залив в Магреб: неистовото преследване, на което са подложени от либийските бунтовници имигрантите от Централна и Южна Африка за пореден път навежда на мисълта за провокирана отвън борба против „африканската ориентация” на Джамахирията и отчуждаването и от арабските държави от Персийския залив. Най-вероятно, именно тази тенденция към все по-откровена „африканофобия” ще залегне и в основата на бъдещата външна политика на нова Либия, лансирана от стратезите и финансистите на военната интервенция против досегашния режим в Триполи: Либия без Кадафи отново ще се превърне, на първо място, в част от „арабския лагер”. Лагера на Йордания, Катар, ОАЕ, Кувейт и Бахрейн. С други дума в държава, изкуствено откъсната от своето африканско обкръжение.

Въпреки превземането на Триполи в резултат от операция „Сирена” (която, както изглежда, предстои да влезе във военните учебници на много армии по света), либийците, и това трябва да им се признае, се противопоставиха на външния военен натиск много по-ефективно, отколкото далеч по-добре въоръжените от тях иракчани например. Либия издържа цели шест месеца на интензивните бомбардировки и ударите на НАТО, чиито самолети хвърляха по около 200 бомби дневно на територията на страната. В тази война, либийските бунтовници (и най-вече тези от Мисрата) се ползваха с подкрепата на частни охранителни и разузнавателни компании и разполагаха с безпилотни летателни апарати (тип Scout). На свой ред, американските безпилотни самолети Predator II безпрепятствено кръстосваха либийското небе, безпощадно унищожавайки всички набелязани предварително цели.

Съпротивата на една страна, лишена от технологични ресурси

Подценяването на Либия на полковник Кадафи и на нейната атипична хоризонтална система на упражняване на властта, поставиха НАТО пред доста сложна задача. За изненада на съседите си, Либия – най-малката по население страна от Магреб, беше на крачка от бързото и ефективно ликвидиране на бунта, започнал в Киренайка на 16 фавруари 2011. Попречи и да го направи само военната операция на Запада. Така или иначе, но либийският режим съумя да устои след първия удар на международната коалиция, начело със САЩ, Франция, Великобритания, Катар и ОАЕ, които след това предадоха ръководството на операцията на НАТО – най-големия военен блок на планетата.

Подобна съпротива, оказвана от страна, неразполагаща с каквито и да било технологични ресурси и с нищожна армия от четири или пет бригади, може да се обясни само със специфичния режим, наложен навремето от Муамар Кадафи. Става дума за аморфна система, в която властта е разпределена между многобройните местни племена, а самата концепция за държавата (както я разбират на Запад) изглежда като нещо чуждо и несъвместимо. Подобна „народна” държава – парадоксална концепция за страна с население от само пет-шест милиона души – до голяма степен обезцени използваната преди това в Ирак стратегия и принуди НАТО да се ориентира към нова и почти непозната до момента парадигма. Несъмнено, либийската операция ознаменува провала на цикъла на арабските революции, разцъфнали на плодородната почва на хаоса и безредиците и подхранвани от социалните мрежи и Интернет. Защото, за разлика от Египет и Тунис (прозападни държави, където под формата на „цветни революции” всъщност бяха извършени военни преврати), Либия, Йемен и Сирия доскоро бяха част от фронта на съпротивата и неприемането на западния диктат. Парадоксално беше да наблюдаваме, как един толкова отдалечен град, като Брега, можа да съпротивлява през цялата война, преживявайки дори падането на либийската столица Триполи, която не съумя да устои на мълниеносния и щателно подготвен удар.

Пропагандата в стил Оруел

Историята е пълна с неочаквани смени на съюзите и покровителите. Въпреки това, преди трийсетина години на малцина би им дошло на ум, че Организацията за освобождение на Палестина може да се обяви против режима в Дамаск. Престарялата и корумпирана организация на палестинската съпротива така и не можа да прости на светския сирийски режим подкрепата за съперничещото си с нея ислямистко движение, което успя да и отнеме властта в обсадения сектор Газа. Тук, както и в „ливанския епизод”, ясно си личи ръката на Саудитска Арабия. Освен това, следва да отбележим стратификацията и наслояването на съперничеството между Саудитска Арабия и нейните съюзници (гаранти за стриктното съблюдаване строгите закони на сунитския ислям) и шиитски Иран - това живо олицетворение на персийския империализъм. Всичко това отлично се вписва в плановете за хегемония на САЩ в Близкия Изток, в чиято основа е залагането на етническите и религиозните противоречия в региона.

Сред основните методи за заблуда в този нов тип военни кампании е подмяната на истината с лъжи, в най-добрите традиции на сталинизма. Така, медиите, кой знае защо, не изнасят никакви подробности за използването на армията от сирийското правителство срещу собственото му мирно население, но пък непрекъснато съобщават за броя на жертвите, сякаш те са загинали при пътно-транспортни произшествия.  Нима е възможно, при обстрелването откъм морето на толкова голям град като сирийското пристанище Латакия, да бъдат регистрирани само трима или четирима загинали? Впрочем, в Либия пропагандният патос достигна още по-големи височини. НАТО, която се придържа към добре познатата, дори бих казал безнадеждно остаряла пропагандна схема, представяше кръвопролитните въздушни нападения срещу мирното население, като операции в негова защита. Официалните британски интернет-сайтове също бяха изпъстрени с лъжлива и безсъвестна пропаганда, засенчваща дори онази от епохата на Сталин. Как да не си припомним за порочния кръг от пропагандни лъжи, описан навремето от Оруел, който очевидно е бил прав, твърдейки, че британския тоталитаризъм може надмине дори сталинисткия.

Както е известно, основните инициатори на тази кампания бяха САЩ и Великобритания. Въпреки това обаче, в либийския случай те възприеха нова линия на поведение, давайки вид, че са поверили ръководството на операциите (след унищожаването на либийските системи за противовъздушна отбрана) на съюзниците си от НАТО. Впрочем, по едно време те сякаш съжалиха за решението си, защото Франция и Великобритания  не се проявиха никак добре в битката с далеч по-слабата и почти неразполагаща с оръжие либийска армия. Само благодарение на американската логистика и парите на Катар и ОАЕ, тази война все пак завърши с влизането в Триполи на бунтовническите сили, чието „твърдо ядро” беше формирано от командоси от специалните части на ЦРУ, SAS, 2-ри въздушно десантен полк на Йорданския легион и известен брой наемници, а също от италиански и катарски командоси.

Редица анализатори, очевидно зле запознати с природата на властта в Европа, се питаха, какво накара такива страни, като Италия например, без видима полза, да настроят срещу себе си държавите от Южното Средиземноморие (т.е. най-близките си съседи), включвайки се в нападението срещу Либия или присъединявайки се към истеричните вопли на европейските правителства по повод на случващото се в Сирия. И то при положение, че доскоро се ползваха с отличен имидж в страните от Юга.

Всъщност, стратегията на двойната изолация на Иран и Ирак, ликвидирането на иракската държава и нейната окупация, гражданската война в Ливан, разцеплението в Судан, физическото отстраняване на историческите водачи на палестинската съпротива, подчиняването на Ливан, обкръжаването и настъплението срещу Сирия, дестабилизацията на Йемен, отслабването на държавите от Магреб, изграждането на своеобразна „огнена стена” между Северна Африка и района на Сахел – от Сомалийския полуостров до Атлантика – както и сегашното разрушаване на Либия, всичко това представлява непрекъсната верига от свързани помежду си събития, които пък са част от щателно обмислен и подготвен план. В най-общи линии, той беше очертан от бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър още в началото на 70-те години на миналия век.

Механизмът на пуча

Ентусиазмът, който се опитват да ни внушат във връзка с арабските революции, много често се оказва неоправдан. Макар че големите медии, единодушно определят тези събития като „арабска пролет”, суровата реалност на случващото се нерядко изплува на повърхността, благодарение вълшебните камери на мобилните телефони, с които днес, на практика, разполага почти всеки. Така можахме да видим, как либийските бунтовници, въоръжени с автоматични пушки Gewehr-36, настъпват срещу правителствените части, подкрепяни от свръхсъвременни чуждестранни бойни хеликоптери, безпилотни летателни апарати и бомбардировачи, получавайки мощна огнева подкрепа от морската артилерия и ползвайки разузнавателни данни от спътниковите снимки, да не говорим за присъствието на бойци от различни чуждестранни специални части, притежаващи огромен опит в диверсиите и саботажа. Именно така стояха нещата в Либия и именно този сценарий се опитват да реализират днес в Сирия, а ако нещата се получат – и в други държави. Съвсем не е случайно,  че още от самото начало на протестите срещу режима на Асад, стартира масираната чуждестранна логистична подкрепа за местните бунтовици, макар последните да биват представяни за „мирни демонстранти”. Впрочем, трябва да отбележим, че е налице определена смяна на стереотипите. Така, ако от 60-те години насам, автоматът Калашников неизменно се смяташе за любимото оръжие на всички революционери и бунтовници, масовото използване от либийските опозиционери на модифицираната автоматична пушка FN-FAL и противотанковите ракети MILAN (след операцията в Триполи те се сдобиха и с германски автоматични пушки G-36, с които са въоръжени йорданските специални части), наруши тази традиция. Очевидно, след маоистките, комунистически, социалистически и националистически въстания, е дошло времето на неолибералните революции, финансирани от богатите шейхове от Персийския залив и ползващи се с военната подкрепа на международните финансови кръгове.

Въпреки това, появата на тези нови високотехнологични войни, опиращи  се нагнетяването на социален хаос и на други подобни механизми на „поставения на научна основа преврат”, носи в себе си определени рискове, включително и за иницииралите ги държави. Ярки примери за това са Великобритания и Франция, и то въпреки повсеместния и почти маниакален контрол върху информационните мрежи, осъществяван от цели армии киберполицаи в тези две страни. При това, този контрол е много по-стриктен, систематичен и суров, отколкото дори толкова критикувания контрол върху Интернет в такава страна, като Китай. Обръщането на новото информационно оръжие (социалните мрежи и Интернет) против държавата, която първа го използва (имам предвид британския опит за стимулиране на „цветна революция” в Иран, през 2009), нееднократно създаваше сериозни проблеми на правителството в Лондон. Така, безредиците през август 2011 провокираха в редица западни държави своеобразен „ефект на бумеранга”, включително и т.нар. „британска улична революция”. Впрочем и тук фактите говорят сами за себе си: докато двама британски ползватели на Facebook, позволили си да публикуват в Мрежата неуместни шеги по повод безредиците в Лондон и някои други градове, моментално бяха пратени в затвора, в същото време  британското правителство поощрява и подкрепя хилядите млади араби, подтиквайки ги да създават хаос, безредици и бунтове, като използват за целта социалните мрежи.

AFRICOM в Сирт?

Използването на ислямската религиозна символика съвсем не е нещо ново за британските и американски специални служби. Тя има над едновековна история, включваща теориите за зеленото наметало, очакването на месията и интригите на Лорънс Арабски. Всъщност, около всички тези „цветни” петъци (т.е. дните на неподчинение, обявявани от сирийската опозиция) витае много силна миризма на маркетинг. „Петъкът на гнева”, „петъкът на неподчинението” или „петъкът на протеста” са стопроцентови продукти на американския маркетинг, адаптирани към местната специфика (почти по същия начин, както и дъщерните предприятия на Coca Cola в страните от Близкия Изток). Към тези технологии следва да добавим и морето от най-различни псевдо-фетви (т.е. решения по даден въпрос в исляма), повечето от които се разпространяват от сунитските държави от Персийския залив (пряко зависими от САЩ) или пък от такива страни, като Египет или Йордания. Тоест, става дума за своеобразен „ислям по американски”, главни инструменти за чието разпространение са Интернет и спътниковите телевизионни канали. След анатемите за неудобните политически лидери, обикновено следва тяхната „диаболизация”. Така, президентът на Сирия Башар Асад вече бива сравняван с хан Хулагу, оглавил опустошителното монголско нашествие в Близкия Изток през ХІІІ век, а бившият либийски лидер се сдоби с множество обидни „птичи” прозвища

Всички тези усилия обаче, са обречени на провал. Американците и съюзниците им се оказаха не само в икономическа, но и в идеологическа задънена улица. Защото, ако в Близкия Изток дестабилизацията на Сирия ще има изключително сериозни последици най-вече за Израел, чиито ядрен потенциал може внезапно да се окаже напълно безполезен, в Магреб разпадането на Либия ще се отрази негативно върху перспективите на цялата система на отношенията между Севера и Юга в Западното Средиземноморие. Няма никакви съмнения, че рано или късно на западните държави и тези от Залива ще се наложи да плащат за военната си намеса в Либия. В тази връзка, някои анализатори гледат скептично на перспективите за установяването на чуждестранен контрол върху либийските ресурси, имайки предвид ултранационалистическите настроения сред определена част от либийските бунтовници. Подобни твърдения обаче говорят по-скоро за непознаване скритите механизми на системата за подчиняване на Либия. Бунтовниците, включително и най-радикално настроените военни структури, са прекалено слаби за да окажат каквато и да било съпротива на могъщите си покровители. На практика, те са по-слаби дори от привържениците на Кадафи и тъкмо поради това Либия представлява много показателен случай – тя се превърна в новото „Елдорадо” за транснационалните компании и в тяхна врата към Северна Африка и Сахел. А имайки предвид особеностите на някои от държавите, влизащи в „хуманитарната коалиция”, които са известни с алчността и неудържимия стремеж на всяка цена да удържат попадналото в ръцете им късче от Африка, трудно можем да си представим, че Либия ще бъде в състояние да се освободи от опеката на своите, притекли се на помощ в последния момент, чуждестранни „защитници”.

Можем да предположим също, че с края на либийската кампания, Африканското командване на САЩ (AFRICOM) вече е взело окончателно решение относно базите си на Черния континент. То ще разполага с достатъчно стратегически изгодни точки, както в залива Сирт, така и на границата на Сахел или дори в Централна Сахара. В същото време, Русия например, се лишава от важен клиент на своята отбранителна индустрия, а Китай губи позиции в Средиземноморието, Северна Африка и Сахел. Както е известно, някои западни държави се отнасят крайно негативно към китайското присъствие в сахелската зона, от Судан до Мавритания, и особено в Нигер, който е основният доставчик на уран за френските ядрени електроцентрали.

И така, разпространяването на хаос и безредици в неудобните държави вече е интегрална част от военния арсенал. Хаосът се превръща в нова парадигма на международните отношения. Бившият американски посланик в Пекин и вероятен кандидат за президент на следващите избори Джон Хънтсман е съвсем наясно с това. Както и известно, именно неуспешният му опит да организира безредици в Китай, с помощта на социалните мрежи, го принуди да напусне поста си.

Най-актуалният в момента въпрос касае дългосрочните последици от използването на тази нова „стратегия на хаоса” в геостратегически мащаб. Способен ли е този нов тип война, част от който е и използването на инструментариума на асиметричния конфликт, в който отделната държава се оказва лице в лице с многократно превъзхождащ я в технологичен план агресор, да провокира симетричен хаос и в двата лагера? Бъдещето ще покаже.

* Авторът е известен алжирски външнополитически анализатор