ГЕОПОЛИТИКА

О две години насам, ситуацията в Молдова продължава да е нестабилна. Както е известно, след парламентарните избори през април 2009, в Кишинеу започнаха масови безредици. Недоволните от резултатите на изборите дори атакуваха сградите на местния парламент и на президентската администрация. Тогавашните управляващи от Комунистическата партия бяха принудени да отстъпят пред исканията на опозицията и склониха да се проведе повторно преброяване на резултатите от гласуването, но това не промени съществено съотношението на силите в Парламента. Затова беше решено да се формира нов състав на Парламента, съобразно резултатите от предсрочните избори, проведени на 29 юли 2009.

Двата опита на този парламент да избере президент на страната (на 10 ноември и 7 декември 2009), като единственият кандидат за поста беше лидерът на Демократическата партия Мариан Лупу, приключиха безрезултатно, тъй като за избирането му не достигнаха осем гласа. В края на септември 2010, Конституционният съд на Молдова реши, че двата провала на опитите Парламентът да избере нов държавен глава са достатъчно основание за разпускането му и насрочването на нови избори. Те се проведоха на 28 ноември 2010, но и новият му състав не дава възможност на победителите от т.нар. „Алианс за европейска интеграция” (АЕИ-2), обединяващ Либерално-демократическата, Демократическата и Либералната партии, да прокарат своя кандидат (доскоро за такъв се смяташе водачът на демократите Лупу, който е председател на Парламента и в това си качество е временно изпълняващ длъжността президент на Молдова). За целта не им достигат два гласа (те разполагат с 59 депутати, докато за избора на президент са нужни 61).

Тази прекалено проточила се политическа криза нямаше как да не се отрази и върху ситуацията в управляващия Алианс за европейска интеграция.

Напоследък, на фона на все по изострящите се отношения с партньорите му от Алианса (и най-вече с лидерите на Демократическата партия Мариан Лупу и известния молдовски олигарх Владимир Плахотнюк), премиерът на Молдова и лидер на Либерално-демократическата партия Влад Филат, настойчиво се опитва да преформатира в своя полза икономическото пространство на страната. За целта той е готов дори на неофициален блок с комунистическия лидер и бивш президент Владимир Воронин, който да гарантира избора на „независим кандидат” за президент в молдовския парламент. Политическата и икономическа конкуренция между Филат и Лупу постепенно се изроди в личен конфликт, в който все по-активно биват ангажирани административните и медийни ресурси на двете партии. Това, на свой ред, затвърждава мнението на Влад Филат, че Лупу не е достоен да стане президент на страната, тъй като е демонстрирал „опасна политическа нерешителност и страх” по време не преговорите с комунистите през декември 2010, и това му поведение може да се повтори, независимо от политическата конфигурация, включително и по отношение на Либерално-демократическата партия.

В момента, между лидерите на водещите партии в Алианса за демократична интеграция се очертават фундаментални противоречия, постепенно прерастващи в открита конфронтация. Съставляващите алианса партии, които силно се различават по своята идеология и програмни постановки, вместо да работят заедно за извеждането на страната от проточилата се политическа криза и сложната икономическа ситуация, предпочитат да се боричкат помежду си за по-престижни държавни постове, с едничката цел да попълнят партийната каса или джобовете на лидерите си.

Както вече споменах, особено силни са противоречията (включително и в чисто личен план) между Влад Филат и Мариан Лупу, всеки от които гледа на другия като на най-опасния си потенциален конкурент за висшите държавни постове в Молдова. В тази връзка, представителите на Демократическата партия се опитват да блокират всички по-важни стъпки на Филат както на правителствено, така и на парламентарно равнище, опитвайки се при всеки удобен случай да противодействат на инициативите на Министерския съвет, като широко рекламират пред молдовската общественост собствените си и уж „по-добри варианти” за решаване на наболелите икономически проблеми.

Проблемите в отношенията с ЕС

На този фон, не е чудно, че напоследък се очертава все по-ясна тенденция Европейският съюз да преразгледа досегашната си еднозначна подкрепа за управляващия Алианс за европейска интеграция. Така, по време на състоялата се в Брюксел, в края на март, среща между молдовския премиер Влад Филат и еврокомисаря по разширяването и европейската политиката на съседство Щефан Фюле, последният призова да бъдат положени много по-големи усилия за преодоляване на политическата криза в Молдова, на основата на обществения консенсус. Фюле изрази съмнение, доколко е целесъобразно организирането на референдум за намаляване броя на достатъчните за избора на президент от Парламента депутатски гласове от 61 до 51, посочвайки, че подобно мероприятие ще изисква сериозни финансови разходи, както и, че може да доведе до по-нататъшното усложняване на вътрешнополитическата ситуация с непредсказуеми резултати. Според еврокомисаря, би било по-добре ако вместо това Алиансът активизира преговорите с Комунистическата партия за да се намерят взаимноприемливи варианти, в рамките на сега действащата процедура за избор на държавен глава. Фюле подчерта също, че прогресът в осъществяването на реформите е задължително предварително условие за стартиране на консултациите за създаване на двустранна зона за свободна търговия и на диалога за облекчаване на визовия режим, както и за либерализирането на въздушното съобщение между Молдова и ЕС. Според него, ако властите в Кишинеу мобилизират усилията си, особено в сферата на борбата на корупцията, това би било добър сигнал за Брюксел.

Преди това, по време на посещението на изпълняващия длъжността президент на Молдова Мариан Лупу в белгийската столица (13-15 март 2011), председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой, еврокомисарят по разширяването Щефан Фюле и зам. генералният секретар на Европейската служба за външна дейност Хелга Шмид изразиха голяма загриженост от липсата на напредък в преодоляването на политическата криза в Молдова. В своеобразен лайтмотив на всички разговори се превърна тезата на еврочиновниците, че неспособността на молдовските политически партии да се споразумеят за новия президент на страната, поставя под въпрос процеса на сближаване между Кишинеу и Брюксел. В ЕС се опасяват, че провокираното от проточилите се вътрешнополитически трудности задълбочаване на противоречията в управляващия Алианс за европейска интеграция (включително изострящото се съперничество за президентския пост) между водачите на съставляващите го партии, поставя под съмнение способността на „демократичната коалиция” достатъчно ефективно и бързо да прокара проевропейските реформи.

В тази връзка, ще напомня, че Германия е сред най-негативно настроените към интеграцията на Молдова в ЕС държави-членки на Съюза. В немското Външно министерство смятат, че в средносрочна перспектива този въпрос въобще няма място в европейския дневен ред. Предвид сложната финансова и политическа ситуация, германците се обявяват дори против асоциираното членство на Молдова, макар да признават, че именно перспективата за европейска интеграция е най-големия стимул за молдовските избиратели. Неслучайно и планът за действие по либерализация на визовия режим, представен на Кишинеу, има чисто декларативен и пропаганден характер.

Но, ако ръководството на основните европейски структури, както и „старите членки” на ЕС демонстрират определена предпазливост, когато коментират перспективите за европейската интеграция на Молдова, Вашингтон е сред най-активните лобисти за присъединяването на тази страна към ЕС. Според експерти от американския Фонд Байрон, така САЩ се опитват „с един куршум да убият два заека” – т.е. да изведат Молдова от руската сфера на влияние и да я прехвърлят като поредното тежко бреме на шията на ЕС. Както е известно, за Съединените щати е изгодно ЕС да продължи да се разширява (включително чрез присъединяването на такива страни като Турция и Молдова), вместо да концентрира своите усилия за укрепване на вътрешната си интеграция. Просто защото укрепването на вертикалните връзки вътре в ЕС би могло да превърне Съюза в самостоятелен силов център, конкуриращ се с единствения глобален хегемон, т.е. със САЩ. В същото време един „хлабав” ЕС, който не разполага с ясна вертикална властова структура и е обременен от многобройни „бедни роднини”, едва ли ще може успешно да интегрира последните, т.е. няма да е способен да укрепи мощта си дотолкова, че да се измъкне от политическата и военна опека на Вашингтон. Тъкмо поради това, в момента САЩ са основния лобист на всички проекти, способни да поставят под въпрос бъдещето на ЕС, като самостоятелен геополитически играч и ерозиращи неговата мощ и вътрешната му интеграция. Като в тези американски планове на Молдова се отрежда важна роля.

Защо Молдова е важна за САЩ

Защо именно Молдова, която е най-бедната държава в Европа, се смята за толкова важна от Вашингтон, че наскоро (през март) в Кишинеу се появи дори вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън? Отговор на този въпрос дават самите американци. Така, през есента на 2010 известния американски геополитик и президент на разузнавателно-аналитичната Агенция Стратфор Джордж Фридмън, публикува на сайта на агенцията серия от есета за посещенията си в държавите от Източна Европа, които самият той определя като “borderland” („гранични територии”), т.е. като зона, разположена в пресечната точка на три цивилизации: западната, православната и ислямската.

Фридмън, който смята, че главна цел на САЩ е да не допуснат евентуален алианс между Русия и Германия, възражда концепцията на полска маршал Юзеф Пилсудски от периода между двете световни войни за формирането на т.нар. „Междуморие” – конфедерация на източноевропейските държави, разположени в зоната между Балтийско и Черно море, която да служи като своеобразен „санитарен кордон” между Русия и Западна Европа. Според Фридмън, за Москва е важен не толкова контролът над тази територия, колкото гарантиране на нейния неутрален статут, т.е. недопускането тя да попадне под контрола на Запада. Именно това обаче не искат да позволят американските геостратези, които са убедени, че пространството между Балтийско и Черно море следва да се контролира изцяло от САЩ.

Джордж Фридмън твърди, че след като Украйна (която той определя като „буфер между Русия и Карпатите) се е „върнала в руската сфера на влияние”, в резултат от президентските избори през 2010, геополитическото значение на малката Молдова е нараснало неимоверно. Както вече споменах по-горе, през 2009, в резултат на т.нар. „туитър-революция”, властта беше овладяна от прозападния Алианс за европейска интеграция, който я запази и след ноемврийските избори през 2010. Фридмън определя Молдова като „изключително ценно недвижимо имущество”, което, ако попадне в ръцете на НАТО, може да се използва като инструмент против руските интереси, както и за стимулиране желанието на Украйна да се съпротивлява на Москва. В тази връзка, той отбелязва, че само някакви си 100 км отделят територията на Молдова от Одеското пристанище, което е „ключова стратегическа точка на Украйна”.

При това, американският геополитик твърди, че „и руснаците са съвсем наясно с това, затова се опитват да превърнат Молдова в проруски настроена или неутрална държава (всъщност тя е такава по Конституция – б.р.), която не може да се използва от външни сили за да бъде застрашена самата Русия. Целта на САЩ пък е на всяка цена да изтласкат Русия от бреговете на Днестър. Тъкмо поради това, за Вашингтон би бил неприемлив какъвто и да е договор, който да запазва присъствието на руските умиротворители в Молдова (Приднестровието), което за пореден път беше потвърдено в Кишинеу и от американския вицепрезидент Байдън.

Молдова като „преден пост на проамериканския Запад”

Междувременно, през февруари 2011, беше публикуван докладът на американския сенатор Ричард Лугар, озаглавен „Ще сложи ли Русия точката на последния замразен конфликт в Източна Европа?”. В него Молдова е наречена „преден пост на Запада”. Лугар твърди, че Молдова е първата държава от ОНД, която има шанс да влезе в ЕС, като се посочва, че нерешеният конфликт в Приднестровието е голяма пречка пред това. В тази връзка се подчертава, че „постигането но по-сериозен напредък в решаването на приднестровския проблем със сигурност ще доближи Молдова и целия регион към западните структури”.

Разбира се, в доклада на сенатора „контролираното от Москва Приднестровие” е представено като зона, където „се осъществява нелегален трафик на оръжие, радиоактивни материали и хора”. Освен това, Лугар напомня, че президентът на самообявилата се Приднестровска молдовска република (мнозинството от чиито жители за етнически руснаци, но има и немалко българи) преди време беше предложил на Русия да разположи на територията и оперативно-тактически комплекси „Искендер”, в отговор на разполагането на елементи на американската ПРО в Румъния и (евентуално) България. В тази връзка, сенаторът призовава САЩ да оглавят кампанията за оказване на натиск върху Русия напълно да изтегли своите части и военна техника от Приднестровието. „Дългогодишният опит сочи, че американското лидерство в решаването на въпросите, касаещи европейската сигурност, е безспорно” – твърди в тази връзка Лугар в доклада си.

Какво обаче, би могъл да предложи Вашингтон на Москва срещу изтеглянето на руските умиротворители от Приднестровието? Може би отказ от разполагането на елементи на своята ПРО в Румъния и България? Или пък присъединяването на Литва, Латвия и Естония към Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ), временно суспендиран от Русия, през 2007? Само че САЩ вече нееднократно демонстрираха, колко струват „джентълменските” им обещания – например обещанието на Буш-старши НАТО да не се разширява в Източна Европа, след обединяването на Германия, или пък това на Клинтън - в Северноатлантическия алианс да не бъдат приемани бивши съветски републики.
В доклада си Ричард Лугар отново лансира добре познатата теза за замяна на сегашните руски миротворци с международни миротворчески сили, действащи под егидата на ЕС, ОССЕ, или на Съвета Русия-НАТО. Последното предложение, на практика, силно напомня за един друг документ – т.нар. „План 3Д за Приднестровието – Демилитаризация, Декриминализация и Демократизация”, лансиран през 2004 от 26 молдовски неправителствени организации – всичките финансирани по различни програми на американския Държавен департамент. Което, на практика, би означавало НАТО да стане част от миротворческия корпус в Приднестровието.
Сред аргументите за промяна на формата на миротворческото присъствие в региона, Ричард Лугар посочва „етническата хомогенност” по двата бряга на Днестър. Само че, зад този доста спекулативен аргумент, се крие нещо, за което американският сенатор предпочита да не споменава. Дори ако приемем, че между Молдова и Приднестровието няма етнически конфликт, защото и на двата бряга на Днестър живеят представители на едни и същи етноси, проблемът е, че сега управляващият в Молдова елит, който още от началото на 90-те години контролира цялата хуманитарна сфера, а след 2009-2010 – и икономическата и политическа власт в страната, представлява своеобразно „румънофилско малцинство”. Както посочва молдовският политолог Владимир Букарски, именно този прорумънски елит организира етническите чистки в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, което доведе до отделянето на Приднестровието, и продължава и днес да мобилизира за целите си големи групи студенти и ученици от горните класове, както и многобройни градски и селски маргинални елементи.
Накрая, още преди посещението на вицепрецидента Байдът в Кишинеу, неуспешният кандидат-президент на Републиканската партия на последните избори в САЩ, през 2008, сенатор Джон Маккейн, който е известен с радикалните си антируски позиции, призова „Америка да прояви солидарност с прозападното ръководство на Молдова”, като отмени действието на поправката Джаксън-Ваник (ограничаваща търговията) по отношение на тази страна.
Геополитическата битка за Молдова
Междувременно, тезите, изложени от Джо Байдън в Кишинеу, предизвикаха рязката критика на властите в Приднестровието. „Подходът, демонстриран от един толкова висопоставен представител на САЩ, противоречи на общата позиция на Кишинеу и Тираспол, както и на посредниците и гарантите, че окончателната формула за отношенията между Молдова и Приднестровието следва да се определи от самите участници в конфликта – се посочва в декларация на приднестровското Външно министерство – Посещението на американския вицепрезидент в Молдова и в редица други европейски страни, както и неговите изказвания там, могат да се оценят като своеобразно продължение на тенденцията, очертана в доклада на сенатор Ричард Лугар и насочена към прекъсването на диалога по проблемите на европейската сигурност, стартирал в рамките на неотдавнашните инициативи на руския президент Дмитрий Медведев. На практика, изказванията на г-н Байдън целят дестабилизирането на руско-европейския диалог по проблемите на гарантирането на стабилността и сигурността на континента. Като особено недоумение поражда фактът, че подобна политика противоречи на позицията на американския президент Барак Обама, нееднократно декларирал необходимостта от укрепване на отношенията с Москва”.
На свой ред, известният германски политолог Александър Рар (директор на програмите за Русия и ОНД в Германския съвет по външна политика), посочва, че Байдън действа като своеобразен лобист на антируски настроените среди в САЩ в администрацията на Барак Обама. Според него, Молдова се оказва от ключово значение за САЩ, понеже там продължават да се намират руски военни, които, Вашингтон обявява за „символ на студената война” и чието присъствие е очевидна пречка пред разширяването на американското влияние в постсъветското пространство.
При това обаче, както се подчертава и в коментара на Агенция Стратфор, посещението на Байдън в Кишинеу е трябвало да покаже на новите власти в Молдова, че страната им е „в американския дневен ред”, без обаче да гарантира каквато и да било практическа подкрепа на САЩ за тази страна: „Във Вашингтон са наясно, че Молдова продължава да се намира в руската сфера на влияние. Освен това САЩ са дотолкова затънали в Близкия Изток, че нямат никакви ресурси да се занимават и с Молдова”. Скептично оценяват перспективите пред американското влияние в тази страна и повечето молдовски и руски анализатори. Така, директорът на Европейския институт за политически изследвания в Кишинеу Виорел Чиботару смята, че „САЩ могат да си позволят по-твърд тон към Русия, но няма да предприемат нищо, което да навреди на отношенията им с Москва”. На свой ред, главният редактор на авторитетното списание „Россия в глобальной политике” Фьодор Лукиянов смята, че Приднестровието е „твърде дребна разменна монета” за да се вярва, че заради нея САЩ могат да се откажат от плановете си за разполагане на елементи от своята Система за ПРО в Източна Европа.
Както изглежда, САЩ няма да се откажат от намерението си да продължат да оказват натиск върху Русия по въпроса за Приднестровието. Освен това те с всички сили ще помагат на сегашното правителство в Кишинеу да остане на власт, стремейки се да не повторят грешките, допуснати в Украйна. Паралелно с това, най-адекватните фигури в Алианса за европейска интеграция, в лицето на премиера Филат, и отчасти на Лупу, ще се опитат да демонстрират, поне привидно, добро отношение към Москва. В същото време, едва може да се очаква кой знае колко силен натиск върху Русия за бързото „разрешаване” на молдовския (приднестровския) проблем. Американците действително са прекалено ангажирани с революционните събития в Близкия Изток, както впрочем и със случващото се след природния катаклизъм в Япония за да се ангажират по-сериозно с него.
За разлика от тях, руснаците не са обременени с подобни проблеми и могат спокойно да следват стратегията си в постсъветското пространство, включително и в Молдова. В тази връзка ще напомня, че според последното социологическо проучване на Института за обществена политика на Молдова, 77% от гражданите на тази страна смятат за най-популярен политик руския премиер Путин. Освен това, според шефа на института Аркадий Барбарошиа, въпреки че 70% от тях подкрепят евроинтеграцията на Молдова, 40% от населението по десния бряг на Днестър (т.е. в самата Молдова, без да броим Приднестровието) са склонни страната им да се обедини с Русия и се обявяват за максимална интеграция с нея. При това само 4% от тях смятат за възможно обединяването на страната им с Румъния, а още толкова – с Украйна. Което, само по себе си, е показателно.

*Център за изследване сигурността на Балканите и в Черноморския регион