ГЕОПОЛИТИКА

Резолюцията 1973 на Съвета за сигурност на ООН за Либия разкри съвършено ново направление в геополитическото съперничество на държавите, разположени на териториите, обкръжаващи Европейския съюз. Тази резолюция бе окончателния завършек на продължителния процес на отдръпване от принципите на Вестфалския договор от 1648, който дълги години се смяташе за основа на междудържавните отношения.

На практика, Съедините щати продължават да следват (в широкия и смисъл) експанзионистичната политика на Джордж Буш-младши, отказът от която, деклариран от сегашния президент Обама, има изключително вербален характер. Промяната на реториката се оказа просто фасада, прикриваща налагането на нов принцип, залагащ на т.нар. smart power. В резултат, САЩ само промениха акцентите в реализацията на същите цели, които свръхдържавата преследва още от времето, когато реши да се откаже от принципите на Доктрината Монро, ангажирайки се активно с европейската политика и включвайки се, по време на Първата световна война, на страната на Антантата срещу централните сили.

Геополитическата ситуация и зоната на американската активност

Оттогава насам, САЩ последователно усилват влиянието си на Стария континент. След Втората световна война, когато окончателно бе оформен моделът на т.нар. „двуполюсен свят”, САЩ се превърнаха в „патрон” на Западна Европа. Единствената държава, която реално предприемаше някакви опити да се освободи от американската опека, беше Франция. Именно тя бе сред основните инициатори за създаването на Европейския съюз, чиято главна цел беше не само обединяването на Европа, но и укрепването на суверенитета на съставляващата го група западноевропейски страни, първоначално на собствената му територия, а след 1990 и на територията на Централна Европа (включително и на Полша). Това доведе до включването в ЕС на териториите от т.нар. Централен пояс, трансплантирайки по този начин и сферата на влияние на САЩ, които разполагаха с много по-силни позиции на въпросните територии, отколкото в Западна Европа. От този момент стартира и жестокото съперничество за влияние върху страните, формиращи т.нар. „полумесец” около ЕС – от Северна Африка (започвайки с Мароко), през Близкия Изток и Кавказ, до Източна Европа – Украйна, Беларус и прибалтийските държави. ЕС обхвана целия този широк пояс чрез Европейската политика на съседство.

Скоро след идването на Барак Обама в Белия дом се очерта реално „презареждане” на отношенията между САЩ и Руската Федерация. Използваната от администрацията на Буш-младши войнствена реторика неочаквано стихна и в САЩ се наложи нова тенденция на по-меко отношение към Кремъл. Процесът беше стимулиран и от геополитическото поражение на САЩ в Кавказкия регион (грузинско-руската война за Южна Осетия и Абхазия). В резултат на прогресивното затопляне, двустранните отношения между Вашингтон и Москва укрепнаха, а в Кремъл все по-често започнаха да се появяват представители на САЩ, провеждащи детайлни и задълбочени разговори с руските си домакини за евентуални съвместни действия на световната сцена.

Паралелно с процеса на укрепване властта на Дмитрий Медведев, позициониращ се като прозападен политик, в Москва също започнаха все по-често да се чуват гласове за необходимостта от нормализация на контактите със Запада, по-тясно сътрудничество с него и т.н. В Западния свят пък сериозен резонанс породи докладът на руския „мозъчен център” - Институтът за съвременно развитие (ИНСОР), в който, като едно от основните направления на руската политика, директно се посочва присъединяването към структурите на ЕС и НАТО.

Паралелно с това се подобриха и отношенията между Русия и ЕС, особено в реализацията на съвместни проекти, като например изграждането на важния за европейската енергийна сигурност газопровод Nord Stream по дъното на Балтийско море.

Формирането на европейски център на силата

В продължение на десетилетия ЕС се опитваше да формулира собствен модел за разширяване сферата си на влияние около своята територия. От включването на държави, разположени по периферията на Съюза, в състава на обединена Европа, ЕС премина към нов модел – утвърждаване на собствените си административни, правни и цивилизационни норми в граничните на Евросъюза държави. Този процес, осъществяван под формата на програми и дотации, реализиращи се днес в рамките на Европейската политика на съседство, продължава да се развива с променлив успех. Основният му недостатък е липсата на необходимата динамика на внедряване, което, в геополитическата практика, означава демонстрация не само на намерения, но и на реални предимства.

Прословутото „презареждане” в американско-руските отношения оказа определено влияние и за затоплянето в отношенията между Москва и Брюксел. Което не бе посрещнато добре във Вашингтон. Потенциалното сближаване между ЕС и Русия и, в по-далечна перспектива, създаването на континентален блок би могло да се превърне в огромна заплаха не само за глобалните позиции на САЩ, като единствена в света супердържава, но и за самото им съществуване, предвид много сериозните проблеми, с които напоследък се сблъскват американците. Въпреки значителното си отслабване, породено от съперничеството с китайския силов център, както и от участието във войните в Афганистан и Ирак, Вашингтон не може да си позволи да се откаже от реализацията на стария сценарий за последователно усилване на влиянието си по европейското направление. Това беше потвърдено и от речта на президента Барак Обама, с която той представи новата Стратегия за сигурност на САЩ, през миналата 2010. Основният акцент в нея се поставя върху незабавните действия, насочени към отслабване на консолидиращият се Европейски съюз, като най-сериозен кандидат за наследник на досегашния геополитически лидер. На тази цел идеално отговарят безредиците, обхванали отделни северноафрикански държави и Близкия изток, като цяло. В тази връзка ще напомня, че предприетият преди това опит на САЩ да укрепят позицията си в Кавказкия регион приключи с поражение през 2008. От него Съединените щати излязоха с имиджа на авантюристи, неспособни да удържат и контролират грузинския си протекторат (между другото, тогавашната администрация в Белия дом планираше варианти, които със сигурност биха довели до ескалацията на конфликта и само „съзнателното изтичане” на информация за тях спря руските танкове в покрайнините на Тбилиси). На свой ред, през 2008 Русия съумя да отстои позициите си и да запази контрола над „вратите” към Източноевропейската равнина, включително (и преди всичко), към „сърцето” на Русия – зоната на Поволжието. Цената за това бе известното влошаване на руския имидж на международната сцена. Едва след разгрома на Грузия обаче, САЩ признаха Русия за равноправен партньор, способен да си взаимодейства с тях на глобалната „шахматна дъска”.

Трансформацията

Както вече споменах, революциите в северноафриканските държави се оказаха отличен повод за старта на реализацията на сценария за включване на тези територии към американската сфера на влияние. Следва да признаем, че стратегията по осъществяването на този план, бе наистина „гросмайсторска” и е отлична илюстрация за осъществяването на своеобразен „блицкриг”, целящ разширяване на американското влияние. Досегашните лидери на северноафриканските държави бяха донякъде удобни за САЩ, както впрочем и за ЕС, тъй като послушно се съобразяваха с волята на двете свръхдържави, гарантирайки реализацията на основните им интереси. Наистина, понякога те съумяваха умело да се възползват от различията между тези два силови центъра, преследвайки собствените цели. В дългосрочен план обаче, тази ситуация се оказа неособено изгодна за Вашингтон, който, в периода на относително отслабване на американската мощ, не може да си позволи дори мисълта да изгуби предимствата си пред европейския силов център. Именно това породи и необходимостта от бързи и достатъчно мащабни действия.

Прекрасен повод за тях се оказа умело подхранваното обществено недоволство в различните арабски държави от Северна Африка. Следва да отбележим, че то тлееше отдавна (всъщност, още от момента на създаването им), възпламенявайки се периодично.

В Западния свят бяха свикнали с това и не му обръщаха особено внимание, смятайки въпросните държави за неособено значими от геополитическа гледна точка, в резултат от което авторитарните северноафрикански режими, без външна намеса, достатъчно твърдо и дори жестоко контролираха ситуацията. През последните години обаче, предишният геополитически ред бе подложен на ерозия. Тъй наречената „жасминова революция” в Тунис, започнала в самото начало на 2011, стана обект на задълбочен външен мониторинг. Първоначално, чрез системите за подаване на информация в Интернет, а след това и с помощта на изпратени отвън съветници и инструктори. Сходна ситуация се създаде и в другите държави от региона.

Основната цел беше свалянето на „излишно независимите” правителства на тези страни и замяната им с квази-независими, официално демократично избрани „народни” представители, които, де факто, ще съдействат на САЩ в противопоставянето между тях и европейския силов център. В тази връзка ще напомня, че нито една от групите, активно участващи в протестите, не си поставя за цел прекъсване на отношенията със САЩ.

Впрочем, дори ако подобни лозунги се появяват, те по-скоро целят да заблудят най-безкомпромисно настроените редови участници в протестите. Няма съмнение, че с течение на времето радикалните противници на американската доминация ще бъдат окончателно отстранени от кръга на онези, оказващи реално влияние върху хода на събитията в тези държави. Всеки нов режим в тях, в още по-голяма степен от предшествениците му, ще се стреми да получи подкрепата, най-вече, на Вашингтон за собствената си легитимация. Така стана и в Тунис, и в Египет.

Мнозина експерти, включително и авторът на настоящата статия, се съмняваха, че арабската революция може да засегне и Либия. Просто защото тази страна беше най-богатата в региона. Тя е десета в света по добива на петрол и се отличаваше от останалите африкански държави с високото си жизнено равнище (доходите се разпределяха достатъчно равномерно сред гражданите на страната), което на пръв поглед и осигуряваше реална основа за дългосрочна стабилност. В Либия работеха над милион чужденци, привлечени именно от високото жизнено равнище. Силната авторитарна власт на полковник Кадафи гарантираше сравнителна сигурност и спокойствие в страната, която изглеждаше като своеобразен остров на богатство сред заобикалящото го море от бедност. Всичко това обаче не отчиташе необходимостта от геополитически промени, породила мощно външно въздействие. Следва да отбележим, че успехът на геополитическата реконфигурация в региона съществено зависеше именно от отслабването на Либия. Запазването на сравнително силна Либия можеше да се окаже съществена пречка за премоделирането на новия тип влияния в Северна Африка. В самото начало на арабските революции, именно най-силните държави от региона, т.е. Либия и Иран, се опитваха да използват разузнавателните и специалните си служби за ограничаване на американското влияние в него. От геополитическа гледна точка, успешното разпалване на общественото недоволство в Либия, разположена в географския център на революционните събития, стана основата за усложняване на обстановката в Северна Африка.

В този контекст, автоматичната реакция на избухналите в Либия безредици, демонстрирана от Съединените щати, които бяха отлично подготвени за реализацията на собствения си сценарий, не би трябвало да учудва никого. Съвсем очаквана беше и първоначалната „ленива” позиция на ЕС, ограничил се с налагането на неособено ефективни санкции. На този „сив” европейски фон се откроиха единствено активните действия на Франция, която още преди това, по собствена инициатива, се опитваше да „усвои” Северна Африка и Близкия Изток, лансирайки създаването на зависим от ЕС Средиземноморски съюз. Френският президент Никола Саркози, който с основание съзря в северноафриканските бунтове отличен шанс за реализация на френските интереси и гарантиране доставките на енергоносители, моментално призна правителството, сформирано от либийските бунтовници. След Франция, редица други европейски държави също се поддадоха на изкушението да се намесят активно в случващото се в Северна Африка. За съжаление обаче, френската активност, лишена от необходимия геополитически потенциал и от подкрепата на другите важни държави (и, най-вече, на Германия) не можа да намери разбиране от САЩ и Русия, което предопредели и нейния неуспех да постигне бързия разгром на Кадафи и приключването на конфликта в Либия.

За разлика от Франция, САЩ (независимо от официалните декларации на Обама и Клинтън) не са заинтересовани от бързото разрешаване на либийския конфликт. В този случай, целта на операцията не е залавянето или убийството на полковник Кадафи, както беше със Саддам Хюсеин. Америка е заинтересована от продължаването на конфликта, развиващ се непосредствено до границите на ЕС, колкото се може по-дълго. Напрежението по европейските граници би принудило Брюксел да концентрира всичките си усилия за прекратяването му, отказвайки се от планираните стъпки за укрепване вътрешната интеграция на ЕС и засилването на позициите му в непосредствено заобикалящите го територии, включително в Северна Африка и Близкия Изток, както и укрепването на отношенията му с Русия

Началото на новата игра

Приемането на резолюция 1973 на Съвета за сигурност стана възможно заради решението на Русия, Германия, Индия, Бразилия и Китай да се въздържат от гласуване. Но, ако поведението на Германия и останалите три страни е обяснимо от геополитическа гледна точка, това на Китай си остава загадка. Освен това, разрешението за намеса в Либия не бе дадено в отговор на осъществена от нея външна агресия, както беше по време на Първата война в Залива, през 1991 (заради иракската окупация на Кувейт), а по вътрешни причини. В този контекст изглежда справедлива констатацията на някои анализатори, че това противоречи на международното право (раздел VІІ от Устава на ООН), където се визират междудържавни, а не вътрешни конфликти. Подобна „творческа” интерпретация на основния документ, регламентиращ международната сигурност, представлява опасен прецедент, откриващ пътя към въоръжена интервенция при възникване на вътрешни конфликти в която и да било страна по света. Това е събитие без аналог в практиката на международните отношения. Така, окончателно беше отправен в небитието фундаменталният принцип на междудържавните отношения, приет преди повече от 350 години в Мюнстер и Оснабрюк.

Перспективите за по-нататъшно развитие

И така, САЩ не са заинтересовани от бързото приключване на този конфликт, защото смятат, че той ще съдейства за отслабването на Европа (ЕС) и ще попречи на укрепването на отношенията и с Русия. Възможно е тази ситуация да се промени при евентуалната смяна на руския президент през 2012 (например, ако постът отново бъде поет от Владимир Путин, който е единственият засега лидер, протегнал ръка към Европа, предлагайки и равноправно геополитическо партньорство). Впрочем, естествено е, че подобна смяна няма да означава автоматична промяна в действията на Русия, защото в този случай именно Москва може да се ориентира към получаване на стратегически предимства по отношение на ЕС, отслабвайки още повече Стария континент, съвместно с отвъдокеанската свръхдържава. Всичко ще зависи от вътрешноруските политико-икономически отношения и споразуменията, които в крайна сметка би могла да постигне Руската Федерация с определени външни сили.

Междувременно, по описаната по-горе схема се развиват и действията в още една арабска държава – Сирия. Следващата страна, където скоро могат да се случат аналогични събития, инспирирани или подкрепени отвън, е Иран – шиитска държава с откровено антиамерикански режим. Техеран може да бъде принуден да се откаже от амбицията да се превърне в регионална суперсила, само с помощта на вътрешната му дестабилизация. Просто защото военната интервенция, подобна на онази в Ирак, през 2003, би могла да провокира мащабен конфликт в Западна Азия, с използването дори на ядрено оръжие.

На този етап, най-добрата политика на ЕС би била създаването на обединени европейски сили за бързо реагиране, които да поемат от НАТО, където доминира Вашингтон, контрола над либийския конфликт, с цел постепенното му урегулиране. В този контекст няма да е от особено значение, дали Кадафи ще бъде отстранен или ще оцелее. За съжаление обаче, бързата суверенизация на този конфликт в полза на ЕС изглежда невъзможна, макар че тя все пак би могла да стане факт в рамките на няколко месеца, ако е налице общата воля на участниците в конфликта и отслабване на американското влияние.

Следва да се подчертае, че умелите и консолидирани пропагандни усилия на най-силните държави-членки на ЕС биха могли да осигурят необходимата подкрепа за подобно развитие дори сред онези членки на Съюза, които традиционно се смятат за проамерикански настроени.

Остава още въпросът за причината за странното поведение на Китай в Съвета за сигурност. Защото, докато въздържането от гласуване на резолюция 1973 от страна на Русия, Германия и Индия има съвсем логично обяснение, от геополитическа гледна точка, пасивната китайска подкрепа за американско-британската инициатива остава загадка. Възможно е, срещу това САЩ да са обещали на Пекин да си затворят очите за укрепващите китайски позиции в Югоизточна Азия и подялба на сферите на влияние в Африка. Което може да означава, че цената на китайското мълчание в ООН е полученият от САШ картбланш за действия в Африка на юг от Сахара. Именно тези територии могат да се окажат демаркационната линия, разделяща сферите на влияние на двете суперсили.

В същото време, мълчаливото съгласие на ЕС да се окаже заобиколен от държави, в които САЩ ще бетонират влиянието си, рискува да доведе до маргинализацията на Съюза, лишавайки го от евтини ресурси и безопасно обкръжение. Непосредствен резултат от либийската операция може да стане и монополизирането на контактите с Русия от САЩ, т.е. укрепване доминиращата роля на Америка в ключовите процеси на тази територия и то за много дълъг срок.

При подобно развитие, всички прояви на държавен суверенитет на евразийските простори ще се окажат невъзможни, тъй като ще бъдат успешно „нивелирани” от американския силов център, стремящ се да удължи максимално съществуването на модернизираната версия на Pax Americana.

* Авторът е президент на Европейския център за геополитически анализи във Варшава, Полша